— Ами ако се роди със сини очи и светла кожа? И това може да се случи, нали? Я преброй дните.
— Толкова ги броих и преброявах, толкова ги изчислявах…
— Тогава бъди честна поне пред себе си. Много се извинявам, но трябва да осъзнаеш, че бъдещето и на двете ни зависи сега единствено от теб. Имаш още много време да раждаш — та ти си само осемнадесетгодишна, детето ми. Но трябва да си сигурна в бащата.
Да, съгласи се тя отново, колко сте умна, Гьоко-сан, и колко бях глупава — като омагьосана. Беше само едно „то“. Колко сме мъдри ние японците, защото знаем много добре, че детето става дете едва когато навърши тридесет дни — тогава духът му се заселва за постоянно в тялото му и кармата му става неразделна част от него. Ах, колко ми провървя! Искам да имам син — и после още един, и още един и нито едно момиче. Горките момиченца! О, богове, благословете ясновидеца и благодаря ви, благодаря за своята карма, че се ползувам с благоволението на великия даймио, че синовете ми ще се родят самураи, и направете ме, моля ви, достойна за такава завидна участ…
— Какво ви е, господарке? — попита Суисен, учудена от внезапната радост, която бе обзела Кику.
Кику доволно въздъхна.
— Мислех си за ясновидеца, за моя господар, за своята карма и се бях оставила течението да ме носи…
Тя тръгна към противоположния край на двора, като се пазеше от слънцето с аленото си чадърче, и затърси с поглед Торанага. Конете, самураите и соколите почти го скриваха, но тя забеляза, че е все още на верандата, че пие чай, а Фуджико отново му се кланя. Скоро ще дойде и моят ред, каза си тя. Може би довечера ще бъда възнаградена с още едно „то“? О, богове, моля ви… И тя се върна да продължи играта си, прималяла от щастие.
Извън портата Оми възседна коня си и препусна в галоп заедно с телохранителите си — по-бързо и по- бързо, скоростта го освежи, пречисти го, а острият мирис на коня му беше приятен. Не погледна назад към нея, защото нямаше нужда. Знаеше, че бе изживял цялата страст на своя живот и всичката си обич там, в краката й. Знаеше, че повече няма да познае страстта — този възпламеняващ духа възторг, който запалва искрата в мъжа и жената. Но тази мисъл не му беше неприятна. Напротив, каза си той с ледена яснота, благословен да е Торанага, че ме освободи от това бреме. Сега вече нищо не ме обвързва. Нито баща ми, нито майка ми, нито Кику. Сега вече и аз мога да съм търпелив. Двадесет и две годишен съм, почти даймио на Идзу, и светът ме чака, за да го завладея.
— Да, господарю? — попита Фуджико.
— Ще заминете оттук направо за Анджиро. Реших да променя владението на Анджин-сан — вместо околностите на Йокохама му давам Анджиро. Двадесет ли във всички посоки от селото, с годишен доход четири хиляди коку. Ще заемете къщата на Оми-сан.
— Мога ли да ви благодаря от негово име, господарю? Извинете, но правилно ли разбрах, че той още не знае за това?
— Не. Днес ще му съобщя. Заповядах му да построи друг кораб, Фуджико-сан, на мястото на изгорения, а Анджиро е подходящо място за корабостроителница — много повече от Йокохама. Уредих с Гьоко-сан по- големият й син да стане управител и да се грижи за работите на Анджин-сан, а за всички материали и работници ще платя аз. Вие трябва да му помогнете да организира всичко.
— Ох, господарю — разтревожи се тя веднага. — Толкова малко време ми остава да бъда с Анджин- сан.
— Да. Затова трябва да му намерите друга наложница или съпруга.
Фуджико вдигна поглед към него и присви очи.
— С какво мога да помогна? — попита тя след кратко мълчание.
— Кого бихте предложили? Желая Анджин-сан да бъде напълно задоволен. Доволните мъже работят по-добре, нали?
— Да — съгласи се Фуджико и започна да се рови в паметта си. Кой би могъл да се сравни с Марико- сама? После се усмихна. — Настоящата съпруга на Оми-сан — Мидори-сан. Майка му я ненавижда, както знаете, и настоява Оми да се разведе. Много се извинявам, но тя дори прояви ужасно невъзпитание и спомена за това пред мен. А Мидори-сан е прелестна дама и е много, много умна.
— Смятате ли, че Оми ще поиска да се разведе? Още една фигура от мозайката си дойде на мястото.
— О, не, господарю, убедена съм, че няма да иска. Кой мъж желае искрено да се подчини на майка си? Но такъв е законът ни, така че той ще трябва да се разведе веднага щом родителите му пожелаят. И макар че майка му е с много лош характер, тя знае най-добре от всички какво му е нужно. Извинете, но трябва да говоря откровено, тъй като въпросът е изключително важен. Нищо лошо не исках да кажа, господарю, а само, че синовният дълг е крайъгълният камък на нашите устои и закони.
— Така е — замисли се Торанага над този нов въпрос, който разкриваше пред него чудесни възможности. — А дали Анджин-сан ще одобри Мидори-сан?
— Ако му заповядате да се ожени, това никак няма да му хареса. Но… извинете ме, няма защо да му заповядвате.
— Нима?
— Бихте могли да измислите някакъв начин да му внушите, че той сам се е сетил за това. Така ще е най-добре. А на Оми-сан, разбира се, можете просто да му наредите.
— Разбира се. Значи, одобрявате Мидори-сан?
— О, да! Тя е седемнадесетгодишна, има здраво, хубаво момченце, произхожда от добро самурайско семейство и ще роди на Анджин-сан чудесни деца. Предполагам, че родителите на Оми ще настоят да отстъпи детето си на Оми-сан, ако ли не — Анджин-сан би могъл да го осинови. Знам, че я харесва, защото Марико-сан ми каза веднъж, че често се шегувала с него за това. Мидори е самурай, много разумна, много умна. Сигурна съм, че Анджин-сан ще бъде в добри ръце. Освен това и двамата й родители са мъртви, така че няма да има никакви неприятности, ако се омъжи за един… за Анджин-сан.
Торанага взе да обмисля това предложение. И без това трябва да внушавам чувство за несигурност на Оми, защото иначе лесно може да стане опасен. Но затова пък от мен нищо няма да се иска, за да разведа Мидори. Баща му ще изрази недвусмислено последните си желания, преди да извърши сепуку, а майка му положително ще настоява, че най-важното, което трябва да свърши на този свят, преди да го напусне, е да се погрижи синът й да е оженен за достойна съпруга. Така че в близките няколко дни Мидори ще бъде разведена. Да, от нея ще излезе добра съпруга.
— А ако това не стане, Фуджико-сан, какво ще кажете за Кику? Кику-сан?
Фуджико го изгледа изумено.
— Извинете, но нима ще я освободите?
— Може и да го направя. Е?
— Мисля, че от нея става добра неофициална наложница, господарю. Тя е тъй изумително надарена във всяко едно отношение. Макар че според мен един мъж ще се разсейва прекалено много, когато тя е край него, а за Анджин-сан — извинете — ще са необходими години, за да оцени изключителното й изкуство, нейното превъзходно пеене и танци, остроумието й… Дали става за съпруга? — натъртено попита тя, за да покаже колко не одобрява идеята му. — Дамите от Света на върбите не са обучени за това като останалите жени, господарю. Техните таланти са насочени другаде. Да ръководиш един самурайски дом е доста по- различно от онова, което са вършили в своя Плаващ свят.
— Дали би могла да се научи?
Фуджико дълго размишлява и се колеба.
— Най-доброто разрешение би било, ако Мидори-сан му стане съпруга, а Кику-сан — наложница.
— Те биха ли могли да свикнат да живеят с неговите… ъ-ъ… особености?
— Мидори-сан е самурай, господарю. Това е неин дълг. Можете да й заповядате. На Кику-сан също.
— Но не и на Анджин-сан.
— Вече го познавате по-добре от мен, господарю. Що се отнася до жените… По-добре е да го оставите той сам да прецени. Извинете ме за тези думи.
— Тода Марико-сама би била най-подходящата съпруга за него, не мислите ли?
— Каква необичайна мисъл, господарю — отвърна Фуджико, без да й мигне окото. — Не отричам, че
