Шогун

догодина на твоето място ще бъде друг, защото ще го потопя. Дай боже Ферейра отново да е капитан на Черния кораб, но няма да разчитам на това и от всяко положение се радвам, че си далеч. Дължа ти живота си, пък и ти си превъзходен лоцман.

— Хипару-у-у! — извика той и мъжете отново напрегнаха мускули. Водата се стичаше от тях като пот, но корпусът не помръдна.

От онази ранна утрин, когато прочете писмото на Марико под зоркия поглед на Торанага, а след това откри, че оръдията са спасени и са на брега, времето вече за нищо не му стигаше. Начерта първоначални планове на кораба, състави и многократно допълни списъците на необходимите материали, промени чертежите, много грижливо направи окончателния списък на хората — за да няма никаква грешка. След това до късно през нощта започна да седи над речника и граматиката, за да научи нови думи и изрази, които щяха да му трябват в работата с майсторите, за да може да им обясни какво иска, за да разбере какво могат и какво не могат да вършат. Колко пъти се отчайваше и му идваше да се обърне за помощ към свещеника, но знаеше, че оттам не можеше да очаква помощ, че враждата им бе трайна и непоправима.

Карма, помисли си той без болка, по-скоро със съжаление към свещеника заради жалкия му фанатизъм.

— Хипару-у-у!

Самураите пак се напънаха, като скандираха нещо, и дружно затеглиха. Развалината едва помръдна и те удвоиха усилията си, но в следващия миг тя рязко се освободи от въжетата и те се проснаха на пясъка. Изправиха се пак на крака, като се смееха и закачаха, но корабът отново бе заседнал.

Блакторн им показа как да дърпат ту на една, ту на друга страна, за да размърдат огромното туловище, но всичко беше безрезултатно — все едно, че корабът бе закотвен.

— Ще трябва да му поставя шамандури и да чакам приливът да го вдигне — произнесе той на английски.

— Додзо? — попита незабавно озадаченият Нага.

— Гомен насай, Нага-сан — извини се той и започна да обяснява намеренията си със знаци и рисунки по пясъка, като се проклинаше, че не знае добре езика — как ще направи нещо като сал и ще го завърже за кораба при отлив, а при следващия прилив водата ще го издигне и те ще могат да го издърпат на брега. При следващия отлив ще им е лесно, защото преди това ще са направили платформа на колела, върху която да го качат.

— А со десу! — възкликна въодушевено Нага. Обясни на останалите намеренията на Блакторн и те също се възхитиха, а васалите на Блакторн се надуха от гордост.

Това не убягна от погледа на Блакторн и той посочи единия от васалите си с пръст.

— Къде ви отиде възпитанието?

— Какво? Ах, извинете, господарю, ако съм ви засегнал.

— Днес ви извинявам, но утре вече няма. Плувайте до кораба и развържете онова въже.

Самураят се разтрепери и се ококори.

— Извинете, господарю, не знам да плувам.

Настъпи мъртва тишина и Блакторн разбра, че всички чакат да видят как ще постъпи. Много се ядоса на себе си, защото заповедта си беше заповед и той, без да иска, бе издал смъртна присъда, която човекът не заслужаваше. Замисли се.

— Торанага-сама заповед — всички да знаят да плуват. Така ли е? Всички мои васали да знаят да плуват до един месец. А вие — във водата. Научете първи урок.

Самураят унило се запъти към морето — убеден, че с него е свършено. Блакторн влезе заедно с него и щом онзи започна да потъва, веднага го издърпа на повърхността за косата и продължи да го учи. Оставяше го от време на време да потъва, но никога опасно. Така стигнаха до развалината. Самураят кашляше, плюеше вода и се вкопчи отчаяно във въжетата, но той го задърпа отново към брега и на двадесетина метра от плитчината го пусна сам.

— Плувай!

Човекът се справи криво-ляво и се измъкна на брега като полуудавена котка, решен вече никога да не се прави на важен пред господаря си. Другарите му гръмко го поздравиха и се превиваха от смях — онези, които знаеха да плуват.

— Много добре, Анджин-сан, много мъдро! — смееше се Нага. — Ще изпратя да донесат бамбук за сала. Утре ще го имате.

— Благодаря.

— Днес ще дърпаме ли още?

— Не, не, благода… — Блакторн млъкна и засенчи с ръце очите си от слънцето. На една от дюните в далечината бе застанал отец Алвито и ги наблюдаваше. — За днес свършихме. Моля, извинете ме за момент.

Тръгна към дрехите си, но хората му го изпревариха и ги донесоха тичешком. Той се облече, без да бърза, затъкна мечовете и се приближи до Алвито.

— Добър ден — поздрави го той.

Свещеникът изглеждаше измъчен, лицето му беше изпито, но в погледа му прочете същата дружелюбност, както преди яростната им кавга по пътя за Мишима. Блакторн реши да внимава повече.

— Добър ден, лоцмане. Утре рано сутринта си тръгвам а ми се искаше да Поговорим. Имате ли нещо против?

— Абсолютно нищо.

— Какво се опитвате да направите — да изтеглите кораба?

— Да.

— Боя се, че ще е безсмислено.

— Нищо. Въпреки това ще опитам.

— Наистина ли вярвате, че ще можете да построите друг кораб?

— О, да — отвърна Блакторн търпеливо и се замисли какво ли всъщност е намислил езуитът.

— Ще докарате ли останалата част от екипажа да ви помага?

— Не — отговори Блакторн след кратко мълчание. — Те предпочитат да си останат в Йедо. А като завърша кораба… Има достатъчно време, ще успея да ги докарам.

— Те живеят в селището на ета, нали?

— Да.

— Затова ли не ги искате тук?

— И затова.

— Не ви обвинявам. Доколкото разбрах, станали са големи кавгаджии и почти през цялото време са мъртвопияни. Научихте ли, че преди една седмица са се скарали жестоко и къщата им изгоряла до основи?

— Не. Някой пострадал ли е?

— Не, но само благодарение на божията милост. Следващия път… Един от тях измайсторил казан за варене на спирт. Ужасно е, като си помисля какво прави алкохолът с хората.

— Да. Жалко за къщата. Ще си построят друга.

Алвито кимна и погледна към кораба, заливан от вълните.

— Преди да си тръгна, искам да ви кажа, че знам какво означава за вас загубата на Марико-сан. Много бях натъжен, като чух какво сте изживели в Осака, но, от друга страна, този разказ ме зарадва: Разбирам смисъла на нейната саможертва… Разказвала ли ви е за баща си и за семейната си трагедия?

— Да, отчасти.

— Тогава и вие разбирате… Аз познавах Джу-сан Кубо много добре.

— Кого? Искате да кажете — Акечи Джинсай?

— Ах, да, извинете. Но сега е известен под това име — Джу-сан Кубо. Марико-сама не ви ли е казала?

— Не.

— Тайко му даде този подигравателен прякор, който означава „шогун за тринадесет дни“. Неговият бунт — от вдигането на хората му до трагичното им сепуку — продължи само тринадесет дни. Не беше лош човек, но много ни мразеше — не за това, че сме християни, а за това, че сме чужденци. Често съм се питал