— Питах се кой ли може да желае смъртта на лоцмана.
— Християните.
Касиги Ябу следваше Хиромацу по коридора и се чувствуваше великолепно в това ранно утро. Ветрецът разнасяше лек мирис на море и му напомни за родния му град Мишима. Радваше се, че най-сетне ще се срещне с Торанага и че краят на дългото чакане е настъпил. Грижливо се бе изкъпал и облякъл. Написа последни писма до жена си, майка си и завещание, подпечатано с восък — за в случай, че срещата се обърне срещу него. Бе сложил меча Мурасама в изпитаната в безброй битки ножница.
Свиха по друг коридор и Хиромацу отвори обкована с желязо врата, от която излязоха на широко каменно стълбище. Заизкачваха се към вътрешната централна кула на тази част от укрепленията. Броят на постовете беше прекалено голям и Ябу надуши опасност.
Стълбите се виеха нагоре и свършваха в лесно отбраняем редут. Пазачите отвориха втора желязна врата. Излязоха на една от кулите в крепостната стена. Дали на Хиромацу не му е наредено да ме хвърли оттук, или може би да ми заповяда да скоча — запита се той без страх.
За голяма негова изненада там завариха Торанага и колкото да беше невероятно, той стана да го поздрави радушно и почтително — нещо, което Ябу смяташе, че не заслужава. В края на краищата Торанага беше господар на Осемте провинции, докато той самият владееше само Идзу. Наоколо старателно и грижливо бяха наслагани възглавнички за сядане. Пълният чайник изпускаше пара изпод копринената си калъфчица. Богато облечено, но не особено привлекателно момиче с широко лице му се поклони ниско. Казваше се Садзуко и беше седмата официална наложница на Торанага — най-младата, при това в напреднала бременност.
— Много ми е приятно да ви видя, Касиги Ябу-сан. Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго.
Сега вече Ябу се убеди окончателно, че Торанага бе решил да му вземе главата, защото врагът е най- учтив, когато замисля или вече е замислил убийството ти. Ябу извади двата си меча и внимателно ги положи върху каменната настилка, остави се да го отведат далеч от тях и да го настанят на почетното място.
— Реших, че ще е много приятно да наблюдаваме разпукването на зората, Ябу-сан. Намирам, че гледката оттук е великолепна — по-добра дори отколкото от кулата на наследника. Не мислите ли?
— Да, прекрасна е — искрено отвърна Ябу. Никога не беше се изкачвал толкова високо в тази крепост. Освен това му стана ясно, че със забележката си за наследника Торанага му даваше да разбере, че е дочул за тайните му преговори с Ишидо. — Поласкан съм от предоставената ми възможност да я споделя с вас.
Под тях лежаха спящият град, пристанището и островчетата, на запад се виждаше Аваджи, а на изток крайбрежието се губеше в далечината. Изгряващата на източния небосвод светлина хвърляше по облаците алени пръски.
— Това е моята Садзуко-сан. Садзуко, приятно ми е да ви представя своя съюзник, прочутия Касиги Ябу, господар на Идзу, въпросния даймио, който ни доведе варварина и ни подари кораба със съкровищата.
Тя се поклони, поздрави го вежливо, той също й се поклони и тя отвърна на поклона му. После му предложи първата чаша чай, но той възпитано отклони тази чест и така започнаха ритуала. Той я помоли да предложи чашата на Торанага, който отказа и настоя Ябу да я приеме. Накрая, в качеството си на почетен гост, Ябу се остави да го убедят и пое чашата. Хиромацу прие втората, като загрубелите му пръсти трудно удържаха финия порцелан, а другата му ръка плътно обхващаше дръжката на меча, отпуснат в скута му. Торанага прие третата чаша и взе да отпива от чая си, след което всички се отдадоха на природата и започнаха да съзерцават изгрева сред невероятната тишина.
Разкрякаха се чайки. Градът се пробуди с обичайните си звуци. Денят се бе родил.
Садзуко въздъхна с просълзени очи:
— Тази възвишена красота ме накара да се почувствувам като богиня. Толкова жалко, че си отиде завинаги. Нали, господари?
— Да.
Когато слънцето се издигна до средата на хоризонта, тя се поклони и си тръгна. За голяма изненада на Ябу телохранителите също ги оставиха. Сега бяха сами, тримата.
— Много бях поласкан от подаръка ви, Ябу-сан. Беше изключително щедър — целият кораб и съдържанието му — започна Торанага.
— Всичко мое ви принадлежи — отвърна Ябу, силно развълнуван от изгрева. Защо нямам още малко време пред себе си, помисли той. Колко благородно от страна на Торанага! Да ми дари такова великолепно преживяване в последните минути от живота ми. — Благодаря ви за този изгрев.
— Да, с удоволствие ви го подарих. Радвам се, че сте се насладили на подаръка ми така, както аз се насладих на вашия.
Настъпи мълчание.
— Ябу-сан, какво знаете за тайното дружество Амида?
— Само онова, което е известно на повечето хора: че е тайно дружество на десятки, групички от по десет души — водач и не повече от девет членове, мъже и жени. Полагат най-тържествени и тайни клетви пред Буда Амида Дарител на вечна обич — да му служат всеотдайно, да водят благочестиво съществуване и да посветят живота си на обучение, чиято цел е да се превърнат в безпогрешно оръдие за едно — единствено убийство. Това убийство се извършва по заповед на водача и ако не успеят да го извършат — независимо дали е насочено срещу мъж, жена или дете — да се самоубият на място. Те са религиозни фанатици, които са убедени, че щом напуснат този живот, отиват направо в лоното на Буда. Досега нито един не е заловен жив. — Ябу знаеше за покушението срещу живота на Торанага. Цяла Осака вече знаеше за това и че господарят на Кванто, Осемте провинции, се е заключил зад стоманени врати, в пълна безопасност. — Рядко убиват и го вършат в абсолютна тайна. Няма начин да им се отмъсти, защото никой не знае кои са, къде живеят, къде се обучават.
— Ако решите да наемете някой от тях, как бихте постъпили?
— Ще подшушна за това на три места: в Хейнанския манастир, при портата на светилището на Амида и в манастира „Джоджи“. Ако ме сметнат за подходящ клиент, до десет дни техни посредници ще влязат във връзка с мен. Всичко става по такива тайни и сложни пътища, че дори да искам да ги предам или хвана, ще ми е абсолютно невъзможно. На десетия ден ще ми поискат определена сума в сребро. Сумата зависи от набелязаната жертва. С тях човек не може да се пазари и плаща само предварително. Единственото, което гарантират, е, че някой от хората им ще се опита да убие въпросната личност в рамките на близките десет дни. Говори се, че ако убийството е успешно, убиецът отива в техния храм, където много церемониално се самоубива.
— Значи смятате, че никога не ще узнаем кой е платил за снощното покушение?
— Да.
— А дали ще последва второ?
— Възможно е. А възможно е и да не последва. Те се съгласяват на един — единствен опит. Но ще постъпите мъдро, ако засилите охраната си — както сред самураите, така и сред жените си. Жените на Амида са обучени да отравят, да убиват с нож и с примка около врата.
— Ползували ли сте някога услугите им?
— Не съм.
— Но баща ви се е ползувал, нали?
— Не знам със сигурност. Чувал съм, че веднъж тайко го помолил да се свърже с тях.
— Успешно ли е било покушението?
— Всичко, което вършеше тайко, беше успешно — независимо по какъв начин.
Ябу усети нечие присъствие зад гърба си и предположи, че това е стражата, върнала се тайно да го убие. Прецени на око разстоянието до мечовете си. Дали да се опитам да убия Торанага — отново се попита той. Бях се решил, а ето че сега не съм сигурен. Променил съм се. Защо?
— Какво бихте платили за моята глава — продължи Торанага.
— Среброто на цяла Азия няма да стигне, за да ме изкуши на подобна постъпка.
— А друг какво би платил?
— Двадесет хиляди коку, а може би петдесет или сто хиляди — не знам. Възможно е дори повече.
