— Да. Но мога да ви обещая, че Анджин-сан много бързо ще научи езика.
И Ябу сподели плана на Оми, като го представи за свой собствен.
— Може да се окаже прекалено опасно.
— Но ще го накара бързо да се учи, нали? И ще се опитоми.
След кратко мълчание Торанага попита:
— А как ще запазите обучението в тайна?
— Идзу е полуостров и създава идеални условия за сигурна охрана. За по-безопасно ще настаня батальона близо до Анджиро, много на юг и по-далече от Мишима и границата.
— Добре. Незабавно ще установим връзка с пощенски гълъби между Анджиро, Йедо и Осака.
— Отлично. Трябват ми само пет-шест месеца и…
— Ще имаме късмет, ако ни остават пет-шест дни — изръмжа Хиромацу — Нима вашата прословута шпионска мрежа е ликвидирана, Ябу-сан? Нима не получавате донесения? Не сте ли чули, че Ишидо мобилизира войските си? Както и Оноши? Че сме заключени тук и не можем да мръднем?
Ябу си замълча.
— Е — обади се Торанага.
— Получавам сведения за всичко, което става наоколо, и за още много други неща. Ако са шест дни, значи са шест — карма. Но съм убеден, че сте много по-умен, за да допуснете да ви хванат тук в клопка. Или да ви провокират да започнете преждевременна война.
— Ако се съглася с плана ви, ще ме приемете ли за свой водач?
— Да. А ако спечелите, ще бъда поласкан да получа Суруга и Тотоми като част от наследствените ми имения.
— Тотоми ще зависи от успеха на плана ви.
— Съгласен.
— Ще ми се подчинявате ли? С цялата си чест?
— Да. Кълна се в бушидо, в Буда, в живота на майка си, жена си и всичките ми бъдещи поколения.
— Добре. Елате да препикаем съглашението.
Торанага се приближи до ръба на крепостната стена, прекрачи перваза на амбразурата и оттам се прехвърли на самия парапет. На двадесет метра под него беше градината. Хиромацу затаи дъх, изтръпнал от дързостта на господаря си. Видя го как се обърна и махна на Ябу да го последва. Ябу се подчини. Най-лекото докосване можеше да ги хвърли в прегръдките на смъртта.
Торанага си запретна кимоното и разхлаби набедрената си превръзка. Ябу направи същото. Смесиха урината си в една струя и я наблюдаваха как оросява градината ниско долу.
— Последното споразумение, което скрепих по този начин, беше със самия тайко. Това стана, когато той реши да ми даде — Кванто — Осемте провинции — за наследствено владение. Разбира се, по негово време те бяха все още собственост на врага му Ходжо, та първо трябваше да си ги извоювам. Ходжо беше последният, който оказа съпротива на тайко. Разбира се, трябваше в замяна да отстъпя незабавно наследствените си провинции Имагава, Овари и Идзу. Въпреки всичко се съгласих и тогава препикахме съглашението. — Той с лекота се прехвърли през парапета, като нагласи набедрената си превръзка с такова спокойствие, сякаш се намираше долу в градината, а не беше кацнал като орел на върха на крепостната стена — Сделката се оказа изгодна и за двама ни. Победихме Ходжо и за една година отсякохме пет хиляди глави. Заличихме го от лицето на земята заедно с цялото му племе. Може да сте прав, Касиги Ябу-сан. Може би ще ми помогнете, така както аз помогнах на тайко. Без мен той никога не би станал тайко.
— Мога да ви помогна да станете единствен регент, Торанага-сама, но не и шогун.
— Разбира се. Това е единствената чест, до която не се домогвам, колкото и да твърдят враговете ми обратното.
Торанага скочи долу на плочите. Погледна към Ябу, който още нагласяваше пояса си, застанал на тесния парапет. До болка се изкуши да го бутне да падне, задето беше тъй нахален.
— Вече ми олекна. Как сте с мехура, Железни юмруко?
— Зле, господарю, зле.
Старецът отиде настрани и се облекчи над крепостната стена, но не на мястото, където сториха това Торанага и Ябу. Беше доволен, че не му се наложи и той да препикае съглашението с Ябу. Това е съглашение, което никога не бих спазил, каза си той. Никога.
— Ябу-сан, всичко трябва да се пази в пълна тайна. Смятам, че трябва да потеглите след два-три дни — каза Торанага.
— Да. Заедно с пушките и варварина, нали, Торанага-сама?
— Да. Ще потеглите с кораб. — Торанага погледна към Хиромацу. — Приготви галерата.
— Тя е готова. Пушките и барутът са все още на кораба.
Лицето на Хиромацу все така отразяваше неодобрението му.
— Добре.
Успя! Успя! На Ябу му идеше да крещи от възторг. Получи пушките, Анджин-сан, всичко! Имаш и шестте си месеца. Торанага никога няма да обяви война прибързано. Дори Ишидо да го убие в близките няколко дни, ти пак оставаш с всичко, което искаше. Ах, Буда! Закриляй Торанага поне до отплаването ми.
— Благодаря ви — каза той с нескрита искреност. — Никога няма да имате по-верен съюзник.
Когато Ябу си отиде, Хиромацу се нахвърли върху Торанага.
— Как можахте да направите такова нещо? Срамувам се от тази сделка! Срамувам се, че толкова не държите на съветите ми. Аз очевидно вече не съм ви от никаква полза и се чувствувам страшно изморен. Този нищо и никакъв даймио знае много добре, че ви омота около малкия си пръст като някаква марионетка. Той имаше дори наглостта да носи във ваше присъствие меч Мурасама!
— Забелязах.
— Боговете са ви омагьосали, ако питате мен. Открито прощавате такова оскърбление и му позволявате да злорадствува пред всички нас. Открито позволявате на Ишидо да ви срами пред всички нас. Не ми разрешавате да ви пазя. Отказахте на внучката ми, родена самурай, честта да умре. Изпуснахте съвета от контрола си, враговете ви явно ви надхитриха, а сега на всичко отгоре препикахте най-тържествено най- отвратителната сделка, за която съм чувал, и то с човек, който е отровител и предател като баща си. — Хиромацу се тресеше от ярост. Торанага не му възразяваше, само най-спокойно го наблюдаваше, все едно, че не го е чул. — Не, всички ками са ми свидетели — вие сте омагьосан — избухна отново старият самурай. — Аз ви задавам въпроси, крещя ви, ругая ви, а вие само ме гледате. Един от двама ни е полудял. Искам разрешението ви да извърша сепуку, а ако ми откажете, ще си обръсна главата и ще стана монах — каквото и да е, стига да не съм около вас!
— Нищо такова няма да направите. Само ще изпратите да повикат варварския свещеник Цуку-сан.
И Торанага избухна в смях.
Глава деветнадесета
Отец Алвито се спускаше с коня си по хълма, който водеше от крепостта, начело на обичайната си свита от езуити. Всички бяха облечени като будистки свещеници с изключение на броениците и разпятията, провесени от поясите им. Ездачите бяха четиридесет, все японци, до един синове на самураи християни, студенти в семинарията на Нагасаки. Бяха го придружили до Осака. Седлата и сбруите им бяха от най-хубаво качество и яздеха дисциплинирано, като свита на някой даймио.
Той пусна коня си в бърз тръс, без да обръща внимание на палещото слънце, и така прекоси гората и улиците на града, на път за езуитската мисия — голяма каменна къща в европейски стил недалеч от пристанището, извисяваща се над отрупаните около нея помощни сгради и складове, където се извършваха всички сделки с коприна в Осака.
Кортежът изтрополи през високите железни порти, вградени в солидни каменни стени, прекоси павирания двор и спря пред главната врата. Там вече чакаха слуги, за да помогнат на отец Алвито да слезе от коня си. Той се спусна от седлото и им подхвърли юздите. Шпорите му подрънкваха по каменната настилка на пътеката, водеща към главното здание. Зави зад ъгъла покрай параклисчето, мина под няколко свода и влезе в най-вътрешния двор с фонтан и навяваща спокойствие градина. Вратата на предверието беше разтворена. Той превъзмогна тревогата си, успокои се и влезе.
