— „Научих, Цуку-сан, че предишният глава на вашия орден отец Куня е писал до губернатора на Макао, Гоа и испанския вицекрал в Манила, дон Сиско и Вивера, през юли 1588 година по вашето летоброене, да изпратят сто испански войници с пушки в подкрепа на християнските даймио, които щели да вдигнат бунт, подготвен от главния ви християнски свещеник, срещу законния си господар — моя покоен господар тайко. Кои са тези даймио? Вярно ли е, че войници не са били изпратени, но затова пък огромни количества пушки са били промъкнати контрабандно в Нагасаки с християнския ви печат от Макао? Вярно ли е, че Високият отец сложил ръка на същите тези пушки, когато се завърнал за втори път в Япония като посланик на Гоа през март или април 1590 година по вашето летоброене и ги е измъкнал тайно от Нагасаки в Макао с португалския кораб «Санта Крус»?“
Алвито избърса потта от ръцете си.
— Друго каза ли?
— Нищо важно, ваше високопреосвещенство. Не ми даде възможност да обясня случката — веднага ме освободи. Любезно, но все пак ми каза да си вървя.
— И откъде черпи този проклет англичанин сведенията си?
— Само да знаех!
— Дати, имена! Да не грешиш? Точно така ли ги назова?
— Не, ваше високопреосвещенство. Бяха му записани на листче хартия. Показа ми ги — сам да си ги прочета.
— С почерка на Блакторн?
— Не, записани му бяха фонетично на японски — на азбуката „хирагана“.
— Трябва да научим кой превежда на Торанага. Изглежда, е изключително добър преводач. Сигурен ли си, че не е някой от нашите? Не е възможно да е брат Мануел, нали? — горчиво попита дел Аква, като използува името, дадено на Мадзаману Джиро при покръстването му. Джиро беше син на самурай християнин, изучил се при езуитите от най-ранно детство, и тъй като беше изключително надарен и набожен, изпратиха го да продължи образованието си в семинарията като послушник, кандидат за четирите обета8. — Щеше да е първият японец, встъпил пълноправно в езуитския орден. Двадесет години живя сред езуитите, ала внезапно се оттегли точно преди да го ръкоположат, и сега е яростен противник на католическата църква.
— Не, Мануел е все още в Кюшу, дано вечно гори в ада. Продължава да е заклет враг на Торанага, за нищо на света не би му помогнал. За щастие никога не сме му доверявали политически тайни. Превеждала е Мария.
Алвито употреби християнското име на Марико.
— Торанага сам ли ти каза?
— Не, ваше високопреосвещенство. Но случайно разбрах, че е била на посещение в крепостта и са я видели заедно с англичанина.
— Сигурен ли си?
— Сведенията ми са напълно достоверни.
— Добре. Може би господ ни помага по своите неведоми пътища. Изпрати веднага да я повикат.
— Вече се видях с нея. Срещнах я уж случайно. Както винаги беше очарователна, почтителна, набожна, но побърза да ми каже категорично още преди да съм и задал какъвто и да било въпрос: „Знаете, отче, че империята е много затворена страна и някои неща по стар обичай си остават строго лични. Същото ли е в Португалия и Обществото на Исуса9?“
— Ти си неин изповедник.
— Да, но тя нищо не желае да каже.
— Как така?
— Очевидно е предупредена и й е забранено да говори за станалото и казаното. Достатъчно добре ги познавам. В това отношение Торанага има по-голямо влияние от нас.
— Нима вярата й е толкова слаба? Нима нашето обучение е тъй несъвършено? Не допускам такова нещо. Тя е най-набожната и примерна християнка, която съм срещал. Един ден ще стане монахиня — възможно е дори да стане първата японска абатка.
— Да, но сега дума не продумва.
— Църквата е в опасност. Това е важно — най-важното. Тя не може да не го разбере. Достатъчно е умна, за да го разбере.
— Моля ви, не подлагайте вярата й на подобно изпитание. Тя ни предупреди да приемем поражението. Каза го също тъй ясно, както ако го беше написала черно на бяло.
— А може би ще е по-добре все пак да я подложим на изпитание? За нейно собствено добро.
— Това зависи само от вас — ако наредите. Но се боя, че е длъжна да се подчини на Торанага, а не на нас.
— Ще помисля по въпроса за Мария.
Погледът на дел Аква се привлече от огъня. Да, постът му го смазваше със своята отговорност. Горката Мария! Този проклет еретик! Как да се измъкнем от клопката? Как да прикрием истината за пушките? Как е могъл един отец настоятел и архиепископ като да Куня, който се отличаваше с такова изискано образование, такъв богат житейски опит — седем години в Макао и Япония — как е могъл да извърши такава ужасна грешка?
— Как?! — попита той пламъците. Впрочем мога да отговоря, продължи да разсъждава Делегатът посетител. Не е трудно да се поддадеш на паника или да забравиш, че си преди всичко божи служител, да се възгордееш, да станеш високомерен или да закоравееш. Пък и кой не би се поддал при подобни обстоятелства? Да те приеме тайно при залез слънце с всички почести и церемонии — нещо като акт на искрено разкаяние от негова страна, тъй като е бил почти пред покръстване — и да те събудят посред същата нощ с Указите за прогонване, постановяващи, че всички религиозни ордени трябва да напуснат Япония в срок от двадесет дни под страх от смъртно наказание и никога да не се връщат обратно. Нещо по- лошо — на всички покръстени японци в цялата страна им се заповядва да се отрекат незабавно от вярата си, в противен случай ще бъдат прогонени или екзекутирани.
Докаран до пълно отчаяние, отецът настоятел в пристъп на умопомрачение заповядва на покръстените даймио от Кюшу — между тях Оноши, Мидзаки, Кияма и Харима от Нагасаки — да въстанат, за да спасят църквата, и пише да му изпратят конквистадори, които да подкрепят бунта.
Няколко въгленчета се разсипаха и затанцуваха зад желязната решетка на камината. Да, всичко това е вярно, мислеше дел Аква. Само ако бях известен навреме, ако да Куня се бе посъветвал първо с мен! Но нямаше как. Едно писмо пътува шест месеца оттук до Гоа и още шест месеца обратно, а да Куня е писал веднага, пък и той беше отецът настоятел, при това е трябвало незабавно да се справи с бедствието съвсем сам.
Макар дел Аква да бе отпътувал веднага след получаването на писмото с уредени набързо документи като посланик на вицекраля на Гоа, пътуването му от Гоа до Макао трая цели месеци, а при пристигането си научи че да Куня е мъртъв, а на него и всички други свещеници е забранено да влизат в Япония под страх от смъртно наказание.
Ала пушките вече бяха отпътували. Десет седмици по-късно дойде новината, че католическата църква в Япония не е унищожена и че тайко не прилага новите си укази. Изгорени бяха едва петдесетина църкви. Само Такаяма бил убит. Освен това се разчу че макар указите официално да са още в сила, тайко вече бил склонен да остави нещата да вървят по старому при условие, че свещениците са по-умерени в покръстването, а покръстените — по-умерени в религиозното си рвение, да няма открити, демонстративни богослужения и никакво изгаряне на будистки храмове от фанатичните християни.
И тогава, когато изпитанието сякаш бе към своя край, дел Аква си спомни, че пушките бяха отплавали седмици преди това с печата на да Куня и че все още лежат в езуитските складове в Нагасаки.
Последваха още няколко седмици на адски душевни мъки, докато тайно ги измъкнаха обратно в Макао — да, този път с моя печат, напомни си дел Аква, но за щастие тайната е погребана завинаги. Ала тайните не ти дават мира ни денем, ни нощем, колкото и да ти се иска, колкото и да се молиш.
Колко ли знае еретикът?
Негово високопреосвещенство седя неподвижен повече от час във високия кожен стол, загледан с невиждащи очи в огъня. Алвито търпеливо чакаше, седнал до библиотеката с отпуснати в скута ръце. Сноп
