Шогун

към Блакторн и взе вместо него простото памучно кимоно на англичанина.

— Моят господар казва, че ще е много доволен, ако приемете това като подарък. — И Марико побърза да добави: — У нас се смята за голяма чест господарят да подари на някого старото си кимоно.

— Аригато гозиемашита, Торанага-сама — поклони се ниско Блакторн и се обърна към Марико. — Разбирам каква чест ми се оказва, Марико-сан. Бихте ли му благодарили с правилните думи за такъв един случай, които за жалост все още не владея, и му предайте, че ще го пазя като скъп спомен, както и честта, която ми оказа, като танцува с мен.

Торанага остана много доволен.

С много поклони Кири и прислужничките помогнаха на Блакторн да облече кимоното на господаря им и му показаха как да завърже пояса. Кимоното беше от кафява коприна с петте алени символа, а поясът — от бяла коприна.

— Торанага-сама казва, че танцът му доставил удоволствие. Един ден ще ви покаже някой от нашите танци. Той би искал да научите японски възможно най-бързо.

— Аз също много искам да науча езика ви — отвърна Блакторн. Но повече от всичко искам собствените си дрехи, да ям от своята храна в собствената си каюта на моя си кораб, с оръдията на палубата, със затъкнати в пояса пищови, и квартердекът да се полюлява под краката ми. — Бихте ли попитали Торанага- сама кога ще мога да получа кораба си?

— Сеньор?

— Кораба ми, сеньора. Попитайте го кога ще мога да си го получа. Както и екипажа. Целият товар беше свален на брега — в съкровищницата имаше двеста хиляди сребърни монети. Уверен съм, той ще разбере, че ние сме търговци и макар да сме безкрайно благодарни за гостоприемството, бихме искали да продадем стоката, която донесохме, и да си тръгнем за дома. Трябват ни близо осемнадесет месеца, за да се приберем.

— Господарят ми казва, че няма защо да се тревожите. Всичко ще стане възможно най-скоро. Но първо трябва да възстановите силите и здравето си. На смрачаваме ще потеглите оттук.

— Сеньора?

— Торанага-сама казва, че ще потеглите на смрачаване. Грешно ли се изразих?

— Не, съвсем не, Марико-сан. Но преди един час ми казахте, че ще тръгна след няколко дни.

— Да, но сега каза, че ще потеглите още тази вечер.

Тя преведе казаното на Торанага, който отговори нещо.

— Господарят каза че за вас ще е по-добре и по-удобно да потеглите още днес. Няма защо да се тревожите, Анджин-сан, вие сте под негова лична закрила. Той изпраща и Кирицубо-сама да подготви в Йедо всичко за завръщането му. Ще тръгнете заедно с нея.

— Моля да му благодарите от мое име. Възможно ли е… мога ли да попитам дали е възможно да освободи фра Доминго? Този човек разполага с богати познания.

Тя преведе.

— Моят господар казва, че много съжалява, но монахът е мъртъв. Той още вчера изпратил да го освободят, но вече бил мъртъв.

Блакторн се разстрои.

— От какво е умрял?

— Господарят казва, че умрял, щом извикали името му.

— Ах, горкият човечец!

— Господарят казва, че животът и смъртта са едно и също. Душата на свещеника ще чака до четиридесетия ден и тогава отново ще се роди. Защо да се тъжи? Това е необратим закон на природата. — Тя щеше да каже още нещо, но се спря и само добави: — Будистите вярват, че ние, хората, се раждаме и прераждаме много пъти, докато най-накрая достигнем съвършенство и нирвана — небесно спокойствие.

Блакторн отложи тъгата си за по-късно и се съсредоточи върху Торанага.

— Мога ли да го помоля за екипажа ми…

Той млъкна, тъй като Торанага извърна поглед към младия самурай, който се втурна забързан в стаята, поклони му се и зачака.

— Нан джа? — попита Торанага.

Блакторн не разбра нищо от думите, които си размениха, само по едно време му се стори, че чу прякора на отец Алвито — Цуку. Торанага му хвърли мълниеносен поглед и леко се подсмихна, а Блакторн се зачуди дали Торанага не е изпратил да повикат езуита във връзка с казаното от него. Дано да е така и дано Алвито да затъне и кал до гушата. Дали съм успял — попита се той. Реши да не задава въпроси на Торанага, колкото и да му се искаше.

— Каре ни мацу йони — каза в заключение Торанага.

— Гьой — отвърна самураят, поклони се и излезе. Торанага отново се обърна към Блакторн.

— Какво говорехте, Анджин-сан? — преведе Марико. — Споменахте нещо за екипажа.

— Да. Възможно ли е Торанага-сама да ги вземе и тях под своя закрила? Ще ги изпратят ли също в Йедо?

Тя го попита. Торанага пъхна мечовете си в пояса на късото си кимоно.

— Моят господар казва: разбира се, всичко вече е уредено и няма защо да се безпокоите за тях или за кораба си.

— Всичко ли е наред с кораба? Грижат ли се добре за него?

— Да. Той казва, че вече е изпратен в Йедо.

Торанага стана. Всички започнаха да му се кланят, но Блакторн ги прекъсна най-неочаквано:

— И последно…

Той млъкна и се изруга наум, тъй като разбра колко неучтиво е постъпил. Торанага явно бе дал да се разбере, че разговорът е приключил, и церемонията по сбогуването бе прекъсната от думите му, та сега всички стояха объркани и не знаеха да довършат поклоните си, да изчакат или да започнат отначало.

— Нан джа, Анджин-сан? — Гласът на Торанага бе станал сух и недружелюбен, защото в първия момент и той се бе объркал.

— Гомен насай, извинете, Торанага-сама, не исках да бъда неучтив, а само да помоля Марико-сан да остане още малко с мен, преди да замина. Ще ми бъде от голяма полза.

Торанага само изгрухтя кратко разрешение и излезе, съпроводен от Кири и личната си охрана.

Ама че докачливи копелета, ядоса се Блакторн. Господи, тук трябва да внимавам за всяка дума. Той избърса чело с ръкава на кимоното си и моментално прочете по лицето на Марико колко е сбъркал. Рако побърза да му подаде малка кърпичка, от които японците имаха неизчерпаем запас, скрит някъде в гънките на широките им пояси. Той си даде сметка, че носи кимоното на „господаря си“ и очевидно не е редно да си трие потта с господарския ръкав. Ах, господи, още едно светотатство! Не, аз никога няма да се науча — никога.

— Анджин сан. — Рако му подаваше чашка саке. Той и благодари и го изгълта на един дъх. Тя веднага напълни отново чашката. И тогава той видя, че по челата на всички в стаята блестят капчици пот.

— Гомен насай — извини се той, пое подадената чашка и добродушно я подаде на Марико. — Не знам дали това влиза в учтивите ви обноски, но бихте ли приели чашка саке? Позволено ли е? Или трябва да си удрям челото в земята?

Тя се засмя.

— Да, така е прието, но моля ви, не си удряйте челото. И няма защо да ми се извинявате, капитане. Мъжете не се извиняват на дамите. Каквото и да правят, все е правилно. Или поне така мислим ние, жените. — Тя обясни на момичетата за какво е станало дума и те закимаха много сериозно, но очите им се смееха. — Пък и откъде можехте да знаете, Анджин-сан — продължи Марико, отпи едва-едва от чашката и му я подаде обратно. Благодаря ви, но няма да пия повече, защото сакето ме удря право в главата и краката. Но вие бързо се учите, а сигурно ви е много трудно. Не се безпокойте обаче, Анджин-сан, защото Торанага-сама ми каза, че ви намира за изключително схватлив. Никога не би ви подарил кимоното си, ако не беше доволен от вас.

— Стори ми се, че изпрати да повикат Цуку-сан.

— Отец Алвито?