намеци за истината и лъжата — като много добре знаете, че не можем веднага да докажем нито едното, нито другото.
Искам да ви кажа, че ви презирам — вас и всички варвари. Да, варварите объркаха целия ми живот. Те мразеха баща ми, задето им нямаше доверие и открито молеше диктатора Города да ги изхвърли от страната. Те насъскаха диктатора и той започна да ненавижда баща ми — най-верния си пълководец, човека, който му помогна повече дори от генерал Накамура и Торанага-сама. Те повлияха на диктатора да оскърби баща ми и той изгуби ума си, бе принуден да извърши немислимото и причини всичките ми мъки.
Да, те са виновни за всичко това и за много други неща. Ала те също така донесоха със себе си несравнимото Слово господне и в тъмните часове на непоносимите ми страдания, когато бях върната от страшното ми изгнание в един още по-страшен живот, Делегатът посетител ми показа Пътя, отвори очите и душата ми и ме покръсти. И Пътят ми вдъхна сили да понеса живота, изпълни сърцето ми с безкрайно успокоение, свободи ме от непоносими мъки и ме ощастливи с обещанието за Вечно спасение.
Каквото и да се случи, аз съм в божиите ръце. Ах, пресвета Богородице, дари ми покой и помогни на бедната грешница да се справи с този враг!
— Извинявам се за грубото си държане — произнесе тя на глас. — Имате пълно право да се сърдите. Аз съм само една глупава жена. Моля ви да бъдете търпелив е мен и да простите глупостта ми, Анджин- сан.
Гневът на Блакторн моментално се изпари. Как може един мъж да се сърди дълго време на жена, ако тя открито признае грешката си?
— Аз също се извинявам, Марико-сан — меко й отвърна той. — Но за нас няма по-страшна обида от това да намекнеш на някого, че е педераст или содомит.
Значи всички сте по детински глупави, зли и невъзпитани. Но какво ли може да се очаква от едни варвари — мислеше тя, ала на глас изрече разкаяно:
— Разбира се, че сте прав, Анджин-сан, моля ви да приемете извиненията ми. — Тя въздъхна и продължи с такъв меден гласец, че би омилостивила дори и съпруга си в най-лошото му настроение. — Да, грешката беше изцяло моя. Много се извинявам.
Слънцето бе докоснало хоризонта, но отец Алвито продължаваше да чака в приемната с дневниците в ръка. Господ да го убие този Блакторн, кълнеше той наум.
Никога преди Торанага не го беше карал да чака, както и никой друг даймио, дори тайко. През последните осем години от управлението на тайко езуитът бе получил невероятната привилегия да влиза при него незабавно, както и сега при Торанага. В случая с тайко обаче той бе спечелил привилегията си благодарение на безупречното владеене на японския език и на острия си търговски нюх. Познанията му за вътрешния механизъм на международната търговия спомогнаха за увеличаването на неизброимите тайкови богатства. И макар че тайко беше почти неграмотен, той много бързо схващаше чужди езици и имаше огромни политически познания. Така че Алвито процъфтяваше в сянката на деспота, учеше и научаваше и ако беше волята божия, щеше дори да го покръсти. Именно за тази работа го бе обучил най-старателно дел Аква, бе му набавил най-добрите учители измежду езуитите и португалските търговци. Алвито стана довереник на тайко, един от четиримата — при това единственият европеец — допуснат някога до личните му съкровищници.
На няколкостотин крачки от мястото, където чакаше, се намираше централната кула на крепостта. Тя се извисяваше със своите седем етажа, защитена от множество стени, порти и укрепления. На четвъртия етаж имаше седем стаи с железни врати. И седемте бяха претъпкани със злато на кюлчета и сандъци със златни монети. На по-горния етаж беше среброто, а на шестия — редките коприни, мечове и други оръжия — съкровищата на империята.
По сегашните ни изчисления, мислеше Алвито, стойността на всичко това е поне петдесет милиона дуката, повече от годишния приход на испанската империя, португалската империя и цяла Европа, взети заедно. Най-голямото частно богатство в наличност на земята.
А нали всъщност то е причината за всичко, продължи да разсъждава той. Защото онзи, който държи крепостта Осака, държи и едно невероятно съкровище. И то именно дарява власт над цялата страна. Осака бе направена непревземаема, за да се защищава тъкмо това богатство. Страната бе изсмукана до кръв, за да се построи тази недостъпна крепост, та да се запази златото, докато Яемон вземе властта.
С една стотна част от него можем да построим по една катедрала във всеки град, по една църква във всяко градче, по една мисия във всяко село из страната. Ах, ако можехме да се доберем до него, за да го използуваме за възхвала на бога!
Тайко така обичаше властта! И обожаваше златото заради властта, която му даваше над хората. Съкровището бе трупано най-старателно в продължение на шестнадесет години неоспорвана власт от огромните задължителни подаръци, които — както беше обичаят — всички даймио трябваше да му правят всека година от собствените си джобове. По правото на завоевателя тайко притежаваше една четвърта част от територията на страната. Личният му годишен доход се равняваше на повече от пет милиона коку. И тъй като беше господар на цяла Япония, с мандат от императора, на теория му се полагаха доходите от всички феодални владения. Той обаче не налагаше данъци. Всички даймио, самураи, селяни, занаятчии, търговци, крадци, парии варвари, дори и ета му правеха доброволни дарения, и то щедри. Заради собствената си сигурност.
Докато съкровището е недокоснато, Осака — непобедена, а Яемон фактически собственик на богатството, каза си Алвито, той ще дойде на власт, щом навърши пълнолетие, напук на Торанага, Ишидо и който и да било друг.
Жалко, че тайко умря. Въпреки всичките си недостатъци поне познавахме добре дявола, с когото си имахме работа. Впрочем жалко и за убийството на Города, защото беше наш искрен приятел. Но той е мъртъв, както и тайко, и сега трябва да пречупваме нови езичници — Торанага и Ишидо.
Алвито си припомни нощта, когато тайко умря. Беше го повикал за бдението заедно с Йодоко-сама, съпругата му, и Очиба-сама, законната му наложница и майка на наследника. Те дълго чакаха в уханната, безкрайна лятна нощ.
После тайко започна да бере душа и скоро издъхна.
— Духът му се освободи. Сега е в божиите ръце — каза той, когато се увери в настъпването на смъртта, прекръсти се и благослови тялото.
— Дано Буда приеме моя господар и бързо му даде нов живот, за да дойде отново да управлява империята — промълви Йодоко просълзена. Беше добра жена, самурай, почтена и вярна негова съпруга и съветник през четиридесетте и четири от петдесетте и девет години, които бе живяла. Тя затвори очите му и придаде на тялото достоен вид — това бе нейна привилегия. Поклони се тъжно три пъти и го остави насаме с Очиба.
Смъртта настъпи лесно. Тайко боледуваше от няколко месеца и тази нощ се очакваше краят. Един — два часа преди това отвори очи, усмихна се на Очиба и Йодоко и прошепна с глас като паяжина:
— Чуйте последния ми стих:
Последна, нежна усмивка от деспота за тях двете и за него, Алвито.
— Пазете сина ми, всички го Пазете. И очите му се замъглиха завинаги.
Отец Алвито си спомни как го трогна това последно стихотворение, тъй типично за тайко. Понеже бе поканен да присъствува на смъртта му, той се бе надявал, че на прага и господарят на Япония ще се смири и ще приеме вярата и причастието — нещо, за което толкова пъти се бе колебал. Но не стана. „Ти изгуби завинаги царството господне, човече“ — тъжно промърмори тогава Алвито, защото се бе прекланял пред
