до гуша в тая история с радиото. Нали Питър пренесе едната манерка чак от Ява!“ — Усещам, че те дебне опасност — рече той след малко.
— Мечката взема меда на дивите пчели, без да се излага на опасност. Змията ловува спокойно под камъните, защото знае къде и как. — Лицето на Питър Марлоу не трепваше. — Не се страхувай за мен, старецо. Аз ловувам само под камъни, които познавам.
Мак кимна доволен.
— Нали знаеш моята съдина?
— Безспорно.
— Мисля, че се разболя, когато капка дъжд се промъкна през дупчица в небето и и накваси с влага едно нещо, докато накрая то изгни като повалено дърво в джунглата. Онова нещо е малко като новоизлюпено змийче, тънко като червейче, късо като хлебарка. — Мак изохка и се протегна. — Ужасно ме боли гърбът — каза той на английски. — Моля те, вдигни малко възглавницата, момчето ми.
Когато Питър Марлоу се наведе, Мак се надигна и му прошепна в ухото:
— Разделителен кондензатор. Триста микрофарада.
— Така по-добре ли е? — попита Питър Марлоу, щом Мак се отпусна назад.
— Добре е, момчето ми, много по-добре. А сега изчезвай. Всички тия глупави приказки ме умориха.
— Не се прави, че не ти е приятно, старче.
— Престани с това старче!
— Senderis! — отвърна Питър Марлоу и излезе от бараката. „Разделителен кондензатор, триста микрофарада. Какво ли е пък това микрофарад, по дяволите?“ Вятърът духаше откъм гаража и го заливаше със сладкия си дъх, натежал от миризма на бензин и масла. Питър Марлоу приседна на тревата до пътеката и пое с удоволствие аромата. „О, боже — каза си той, — колко спомени ми носи това ухание на бензин. Госпорт, Фарнбъроу и още осем други летища, и изтребителите — «Спитфайър», «Хърикейн»… Няма да мисля за това сега, ще си мисля за радиото!“ Размърда се и зае поза „лотос“ — дясното стъпало върху лявото бедро, лявото стъпало върху дясното бедро, ръцете в скута, кокалчетата допрени, палците също допрени, а пръстите насочени към пъпа. Колко пъти бе седял по този начин! Така по-лесно мислеше, защото, щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява освободен. Седеше безмълвен и мъжете го подминаваха, почти, без да го забележат. Нищо странно нямаше в това да видиш човек с пепеливо кафява кожа и облечен в саронг да седи така под палещото обедно слънце. Абсолютно нищо странно.
„Сега поне знам какво трябва да търся. Все някак ще го намеря. В селото не може да няма радио. Малайците са като свраките — най-невероятни неща събират.“ И той се засмя, защото си спомни своето селце в Ява.
Беше го открил случайно, докато залиташе из джунглата изтощен и заблуден, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Тичал бе дълги мили, за да се скрие колкото може по-далеч от преплетените нишки на яванските пътища. Денят бе единадесети март, а годината — хиляда деветстотин четиридесет и втора. Съюзническите войски на острова бяха капитулирали на осми март. Цели три дни се бе скитал из джунглата, изпохапан от мухи и насекоми, изподран от тръни, с полепнали по тялото пиявици, прогизнал от дъждове. Не бе видял жива душа, не бе чул човешка реч от онази утрин, когато остави зад гърба си военното летище в Бандунг. Напуснал бе ескадрилата си или по-точно жалките и останки, разделил се бе със самолета си. Но преди да избяга, предаде мъртвия си изтребител — разбит, разкъсан от бомби и куршуми — на огъня. Ако не може да направи друго, човек е длъжен поне да кремира приятеля си.
Попадна на селцето по залез слънце. Наобиколилите го яванци бяха настроени враждебно. Не му сториха никакво зло, но не криеха недоверието си. Стояха безмълвно, вперили погледи в него, и никой не посегна да го подкрепи.
— Може ли да ми дадете малко храна и вода? — помолил бе той.
Отговор не получи.
После видя кладенеца. Отиде до него, сподирен от гневни погледи, и дълго пи. След това седна и зачака.
Селцето бе малко, добре закътано и изглеждаше доста богато. Къщите, подредени наоколо в кръг, бяха направени от бамбук и слама и се издигаха над земята на подпори, а отдолу се ровеха прасета и кокошки. До една по-голяма къща се виждаше кошара за добитък и в нея имаше пет бивола. Очевидно селцето беше от по-заможните.
Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.
Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.
— Какво искаш, туан? — И „туан“ прозвуча като обвинение.
— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.
— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.
— Никога не съм ви наричал така. Аз бях тук, за да защитавам страната ви от японците.
— Те ни освободиха от натрапниците холандци! И скоро ще освободят целия Далечен изток от белите империалисти!
— Може би. Но мисля, че ще проклинате деня, в който са дошли тук!
— Махай се от моето село! Отивай при другите империалисти! Махай се, преди да съм извикал самите японци!
— Писано е: „Ако в дома ти дойде странник и потърси гостоприемство, посрещни го по достойнство, за да намериш благоволение в очите на Аллах.“ Старейшината го бе изгледал смаяно. В сгъстяващия се здрач кожата му имаше тъмно орехов цвят. Носеше къс елек, шарен саронг и парче плат за украса на главата.
— Какво знаеш за Корана и словото на пророка?
— Да бъде вечно името му! — отвърна Питър Марлоу. — Коранът е преведен на английски. Много хора за дълги години са извършили това свято дело.
Той се бореше за живота си. Знаеше, че ако остане в селцето, може би ще успее да намери лодка и да стигне до Австралия. Никога не беше управлявал лодка, но си струваше да опита. Пленничеството означаваше сигурна смърт.
— Правоверен ли си? — попита изуменият старец. Питър Марлоу се поколеба какво да отговори. Лесно можеше да се престори, че е мохамеданин. Част от обучението му включваше запознаване със свещената книга на исляма. Офицерите на негово величество често пъти служат в най-далечни земи и затова потомствените военни получават образование в много области на знанието. Сигурен бе, че ако отговори утвърдително, ще бъде спасен, защото Ява е земя на Мохамед.
— Не, не съм мюсюлманин — каза той. Силите му бяха на изчерпване. — По-точно — не зная какъв съм. Учили са ме да вярвам в бога. Баща ми все ни повтаряше, на мен и на сестрите ми, че бог има много имена. Дори християните казват, че съществува Света троица, че са различни образите господни. Без значение е как наричаме бога — Исус или Аллах, Буда, Йехова или просто Ти, защото, ако е бог, той знае, че ние сме смъртни и не можем да прозрем истината. Вярвам, че Мохамед е свят човек, пророк на бога. Мисля, че Исус също е бил свят, защото и сам Мохамед го нарича в Корана „най-невинния от пророците“. Дали Мохамед е последният пророк, не знам. Ние, човеците, не можем да бъдем сигурни за каквото и да било, свързано с бога. И все пак не вярвам, че господ е старец с дълга бяла брада, седнал на златен трон високо горе в небето. Не вярвам, както Мохамед обещава, че правоверните ще отидат в рая, където ще почиват на копринени дивани, ще пият вино и ще имат множество красиви слугини или че раят е градина, изобилстваща от зеленина, бистри потоци и плодни дръвчета. Не вярвам, че ангелите имат на гърба си крила.
Нощта заля селото. Някъде изплака бебе, но майчина милувка го приспа отново.
— Един ден ще знам със сигурност как да нарека бога. Денят, в който умра. — Тишината бе смазваща. — Мисля си: колко ще е тъжно, ако открия, че няма бог.
