Старейшината му даде знак да седне.
— Можеш да останеш. Но при някои условия. Ще се закълнеш, че ще спазваш нашите закони и ще бъдеш един от нас. Ще работиш на полето и в селото като всеки мъж. Не повече и не по-малко. Ще научиш езика ни и ще говориш само на него, ще носиш нашето облекло и ще си потъмниш кожата. Ръстът ти и цветът на очите ти отдалеч ще крещят, че си чужденец, но може би цветът, дрехата и езикът ще те опазят за известно време. Може би все някак ще минеш за яванец, макар и само наполовина. Няма да докосваш нашите жени без позволение. И ще ми се подчиняваш безпрекословно.
— Съгласен съм.
— И още нещо. Опасно е да се укрива враг от японците. Искам да знаеш, че ако се наложи да избирам между теб и своите хора, ще защитя селото.
— Разбирам. Благодаря ви, сър.
— Закълни се в твоя бог — лека усмивка пробягна по лицето на стареца, — закълни се в бога, че си съгласен и ще спазваш тези условия.
— Кълна се в бога, че съм съгласен и ще ги спазвам. И докато съм тук, няма да направя нищо, което да ви навреди.
— Ти ни вредиш със самото си присъствие, синко. Дадоха му да яде и пие, а после Старейшината каза:
— Отсега нататък, от тая минута, английски няма да говориш. Само на малайски. Това е единственият начин да го научиш бързо.
— Добре. Но може ли първо да попитам нещо?.
— Да.
— Защо стои тук тая тоалетна чиния? Не виждам да е свързана към някакви тръби.
— Защото ми е приятно да гледам лицата на гостите си и да долавям как си мислят: „Ама че глупава украса имат в тая къща!“ И старецът се заля от смях. И се смя, докато по бузите му потекоха сълзи. Всички в къщата избухнаха в смях, а жените му взеха да го успокояват и да го тупат по гърба, но скоро те също се заразиха от смеха му, а след тях и Питър Марлоу.
Питър Марлоу се усмихна при спомена за тази случка. „Невероятен човек беше туан Абу! Но днес няма да мисля повече за моето село, нито за приятелите си от селото, нито за Няй, дъщерята на селото, която ми позволиха да направя своя жена. Ще мисля за радиото и как да намеря кондензатора, ще се съсредоточа за онова, което ми предстои довечера.“ Отпусна сплетените си крака и търпеливо изчака кръвта отново да тръгне по жилите му. Лекият бриз все още бе напоен със сладък бензинов дъх. Понесени от същия бриз, до слуха му долитаха гласове, извисени в химн. Идваха откъм открития театър, който сега бе превърнат в англиканска църква. Миналата седмица бе католическа, по-предишната — адвентистка, а още по- предишната — някаква друга. В Чанги имаше голяма верска търпимост.
Грубите пейки сигурно бяха претъпкани с мъже. Едни отиваха там, защото вярваха, други — защото нямаха вяра. Някои отиваха просто за да правят нещо, други — защото нямаха какво да правят. Днес литургията отслужваше отец Дринкуотър. Гласът му бе мелодичен и дълбок, преливащ от искреност. В неговите уста словото на Библията сякаш оживяваше и носеше надежда, караше те да забравяш, че Чанги те обгръща отвсякъде, че стомахът ти е празен.
„Долен лицемер!“ — с презрение си помисли Питър Марлоу, припомнил си отново деня, в който Дейв Дейвън бе прошепнал:
— Хей, Питър, я погледни там!
И той бе видял Дринкуотър да разговаря с един съсухрен сержант от английската авиация на има Блоджър. Леглото на отеца се намираше на едно от най-хубавите места в шестнадесета барака — близо до вратата.
— Сигурно това е новият му ординарец — предположи Дейвън, защото старата традиция се спазваше дори в лагера.
— Какво стана с предишния?
— С Лайълс ли? Казаха ми, че е в лечебницата. Шесто отделение.
Питър Марлоу се надигна.
— С ония от пехотата Дринкуотър може да прави, каквото си ще, но с моите — не.
Той прекоси бараката и извика:
— Блоджър!
— Какво искаш, Марлоу? — попита Дринкуотър. Питър Марлоу не му обърна внимание.
— Какво правиш тук, Блоджър?
— Ами говоря си с отеца, сър. Извинявайте, сър — каза той и се приближи, — не ви виждам добре.
— Лейтенант Марлоу.
— О, добър ден, сър. Аз съм новият ординарец на отеца, сър.
— Махай се оттук, и преди да ставаш нечий ординарец, първо ще ме питаш мен!
— Но аз, сър…
— Марлоу, ти за какъв се мислиш? — избухна Дринкуотър. — Не можеш да му заповядваш!
— Той на теб ординарец няма да ти бъде!
— Защо?
— Защото аз казвам! Свободен си, Блоджър.
— Но, сър аз ще се грижа добре за отеца, наистина, сър! Всичко ще правя…
— Откъде я имаш тая цигара?
— Виж какво, Марлоу… — започна Дринкуотър.
— Затваряй си устата! — сряза го Питър Марлоу. Всички мъже в бараката оставиха заниманията си и започнаха да ги наобикалят.
— Откъде взе цигарата, Блоджър?
— Отецът ми я даде, сър — измънка Блоджър и се дръпна назад, стреснат от гневния тон на Питър Марлоу. — Срещу едно яйце. Разбрахме се да ми дава тютюн за яйцето, дето ми се полага. Аз искам тютюн, а той нека взема яйцата.
— В това няма нищо нередно — изпъчи се Дринкуотър. — Какво лошо има, че му давам тютюн на момчето. То ме помоли. Срещу едно яйце.
— Да си минавал скоро през шесто отделение? — попита Марлоу. — Ти, ли помогна да вкарат там Лайълс, бившия ти ординарец? Вече е напълно сляп.
— Аз не съм виновен. Нищо не съм му направил.
— Колко от неговите яйца изяде?
— Николко. Нито едно.
Питър Марлоу грабна една Библия и му я пъхна в ръцете.
— Закълни се! Само тогава ще повярвам. Закълни се или, ей богу, ще ти видя сметката!
— Кълна се! — рече Дринкуотър с разтреперан глас.
— Мръсен лъжец! — изкрещя Дейвън. — Аз лично съм те виждал да му вземаш яйцата. Всички сме те виждали.
Питър Марлоу грабна канчето на Дринкуотър и намери вътре яйцето. Извади го и го смачка в лицето му, а черупката натика в устата му.
Дринкуотър припадна.
Питър Марлоу лисна канче вода отгоре му и той се свести.
— Бог да те благослови, Марлоу — прошепна той. — Бог да те благослови, че ми показа греха, в който бях изпаднал. — После коленичи до леглото си. — О, господи, прости на недостойния грешник. Прости греховете ми…
В този милван от слънцето неделен ден Питър Марлоу чу как Дринкуотър благослови мъжете и службата свърши. Блоджър отдавна бе пациент на шесто отделение, но дали Дринкуотър имаше пръст в това, Питър Марлоу никога нямаше да научи. Дринкуотър все така намираше отнякъде много яйца.
Стомахът му подсказа, че е време за обед.
Когато се върна в бараката, всички вече чакаха, нетърпеливо взели канчета в ръка. Допълнителното нямаше да го дадат днес. Нито пък утре, както твърдяха по-осведомените. Юърт вече бе проверил в кухнята. Дажбите си оставаха както досега. Е, щяха да се задоволят и с по-малкото, но защо и то се бави още, по
