Макс заключи вратичката и кимна на Питър Марлоу за сбогом. Обичаше да се грижи за кокошките. Човек все успяваше да докопа по някое яйце от време на време. А и нямаше нищо опасно — изпиваш го бързо, счупваш черупката на прах и я слагаш в храната на пилците. Чиста работа. Освен това черупките са полезни за тях. Пък и, дявол да го вземе, какво е някое и друго яйце за Царя. Щом има поне по едно на ден за него, всичко е наред. Хубаво нещо си беше да се грижи човек за кокошките, а на Макс му оставаше още цяла седмица.
По-късно същият ден, точно след обяда, Питър Марлоу си почиваше на леглото.
— Извинявайте за безпокойството, сър — каза някой съвсем наблизо.
Питър Марлоу вдигна очи и видя Дайно.
— Какво има? — попита той и огледа бараката с леко неудобство.
— Ами… може ли да говоря с вас, сър? Обръщението, както винаги, звучеше непочтително.
„Тия американци никога няма да се научат да казват «сър» като хората.“ — помисли си Питър Марлоу. Стана и последва Дайно навън. Американецът го отведе до малката площадка между бараките.
— Слушай, Пит — настойчиво започна той. — Царя иска да те види. Поръча да вземеш със себе си Ларкин и Мак.
— Какво се е случило?
— Каза само да ги вземеш и тях. Ще ви чака в затвора, петдесет и четвърта килия на четвъртия етаж след половин час.
По разпоредба на японците в затвора не пускаха офицери. За изпълнението на заповедта следеше лагерната полиция. Боже мой, ето ти пак рискове.
— Само това ли каза?
— Само това; Петдесет и четвърта килия, четвърти етаж, след половин час. Хайде, ще се видим по- късно, Пит.
„Каква ли е пък тая работа сега?“ — зачуди се Питър Марлоу и побърза да намери Ларкин и Мак.
— Ти какво мислиш, Мак?
— Ами, момчето ми — внимателно подхвана Мак, мисля, че Царя няма да ни извика току-така и тримата, ако не е нещо важно.
— А как да влезем в затвора?
— Трябва да измислим оправдание — предложи Ларкин — в случай че ни хванат. Грей положително ще разбере и ще вдигне пара. Най-добре да се вмъкнем един по един. Аз винаги мога да кажа, че отивам да видя някой от австралийците, дето са там. А ти, Мак?
— Там има няколко момчета от Малайския полк. Тръгнал съм им на гости, и толкоз. Ти, Питър?
— Познавам едни летци вътре. Ще кажа, че искам да ги посетя. — Питър Марлоу се поколеба за миг. — Да отида първо сам, за да видя каква е работата, пък после да ви извикам.
— Не. Ако не на влизане, ще те видят като излизаш, и тогава въобще няма да те пуснат втори път. Не можеш да не се подчиниш, ако лично са ти забранили да влизаш. Не, по-добре да отидем всички. Но поотделно. — Ларкин се усмихна: — Ама мистерия, а? Чудя се, какво ли е станало?
— Дано не си създадем пак главоболия!
— О, момчето ми — обади се Мак: — Само дето си жив в тия времена, и това е главоболие. Няма да съм спокоен, ако не отида. Царя има приятели нависоко. Може да е научил нещо.
— А манерките?
Помислиха малко, после Ларкин наруши мълчанието:
— Ще ги вземем.
— Не е ли прекалено опасно? Искам да кажа, ако сме вътре в затвора и направят внезапна проверка, няма начин да ги скрием.
— Каквото има да става, ще става — каза Ларкин напълно сериозно. — Или ни е писано да ни хванат, или не.
— Хей, Питър — провикна се Юърт, като видя Питър Марлоу да излиза от бараката, — забрави си офицерската лента.
— А, благодаря. — Питър изруга наум и се върна до леглото. — Съвсем ми изхвърча от ума.
— И аз все я забравям. Ама човек трябва да внимава.
— Така е. Много ти благодаря.
Питър Марлоу се смеси с мъжете, тръгнали по пътеката покрай оградата. Упъти се на север, зави зад ъгъла и се изправи пред портата. Смъкна бързо лентата и изведнъж се почувства гол. Струваше му се, че всички лагерници, които го подминаваха или идеха насреща му се питат: „Защо ли е без лента тоя офицер?“ Бариерата при портала бе вдигната — мъжете се връщаха от работа. Повечето от тях бяха изтощени до смърт, тъй като теглеха огромни ремаркета с пънове за лагерните кухни, измъкнати с нечовешки усилия от блатата. Спомни си, че след един ден и него го чака същото. Вече бе свикнал с почти ежедневната работа на летището. Там се изкарваше сравнително лесно. Но събирането на дърва беше друго нещо и опасностите не бяха малки. Мнозина се нараняваха, защото помощни сечива нямаше. Мнозина си чупеха крак или ръка, или си чупеха глезен. За дърва бяха длъжни да ходят всички, всички що-годе здрави — и офицери, и войници, — по веднъж или два пъти седмично, защото кухните не спираха да димят, пък и справедливо беше тези, които могат, да работят и за онези, които не могат.
Точно до портата стоеше един полицай, а от другата страна, облегнат на стената и запалил цигара, корейският часови флегматично оглеждаше минаващите лагерници. Полицаят наблюдаваше мъжете, които се нижеха през вратата. В ремаркето лежеше един лагерник. Почти нямаше ден, в който да не се случи произшествие, но човек трябваше да е напълно изтощен или много болен, за да го върнат в Чанги по този начин.
Питър Марлоу се прокрадна край разсеяните часови и се присъедини към мъжете, които сновяха насам- натам по огромната бетонна площадка. Промъкна се в една от сградите на затвора, пое нагоре по железните стъпала и се запровира между леглата и постелките. Навред гъмжеше от хора — на стълбите, по коридорите в отворените килии, където четири, дори пет души живееха на пространство, предвидено за един. Усети как го обзема ужас, ужасът, че е заклещен — отгоре, отдолу, отвсякъде. Смрадта бе непоносима. Смрад на разлагащи се тела. Смрад на немити човешки тела. Смрад на отдавна затворени на едно място човешки тела. Смрад на стени — стени на затвор.
Намери петдесет и четвърта килия. Вратата бе затворена. Той я отвори и влезе. Мак и Ларкин бяха вече там.
— Ей, богу, ще пукна от тая воня.
— И аз, друже — обади се Ларкин.
И той, и Мак се обливаха в пот. Въздухът бе спарен, а бетонните стени бяха влажни от своята собствена стенна пот и покрити с плесен. Килията бе широка малко повече от два метра, дълга два метра и половина и три метра висока. В средата, зациментирано по стената, имаше легло — плътен бетонен блок с височина един метър, широк метър и метър осемдесет дълъг. На бетонното легло се издигаше бетонна възглавница. В ъгъла бе тоалетната — най-обикновена дупка на пода, съединена с канализацията. Канализацията отдавна бе задръстена. Малко под тавана имаше мъничък прозорец с решетка, но небето не се виждаше — стената беше шестдесет сантиметра дебела.
— Мак, даваме им още няколко минути и после изчезваме от тази дупка — рече Ларкин.
— Дадено, момчето ми.
— Нека поне да отворим вратата — обади се Питър Марлоу, целият плувнал в пот.
— По-добре да стои затворено, Питър. По-сигурно е — каза Ларкин неспокойно.
— Ако трябваше да живея тук, по-скоро бих умрял.
— Прав си. Слава богу, че сме отвън.
— Едно не разбирам само — посочи одеялата на бетонното легло Мак, — къде са тия, дето живеят в килията. Не може всичките да са на работа.
— И аз това се чудя. — Ларкин ставаше все по-неспокоен. — Я да се махаме оттука…
Вратата се отвори и в очертанията и се появи Царя. На лицето му грееше щастлива усмивка.
— Здравейте, момчета!
Носеше някакви пакети в ръце. Влезе и веднага се дръпна настрана. След него, също толкова натоварен, се вмъкна Текс.
