на пода.
— Я не ми лежи на ръката, да те вземат дяволите!
— Бръф ще ме изкормиш с тоя крак, глупако — изруга Ларкин.
— Извинявай, Грант. Ох, боже, не съм се смял така от години!
— Ей, Раджа — обади се Питър Марлоу, — трябва всички да я разбъркаме за късмет.
— Моля, заповядайте — отвърна Царя. Драго му беше да ги гледа така развеселени.
Те тържествено се подредиха един зад друг и Питър Марлоу разбърка яхнията, която вече завираше. Мак взе лъжицата, разбърка веднъж яденето и отправи една нецензурна благословия. За да не остане назад, Ларкин се изправи до тенджерата и занарежда: „Ври, ври, ври, бълбукай…“
— Ти да не си мръднал? — викна Бръф. — Как може да цитираш „Макбет“!
— Защо, какво от това?
— Носи нещастие. Все едно да счупиш огледало.
— Така ли?
— Разбира се!
— Никога не съм знаел! — намръщи се Ларкин.
— Както и да е, ти и без това го сбърка — успокои го Бръф. — То е:
— Да имаш да вземаш. Аз Шекспир го знам.
— Хващаш ли се на бас? На порция ориз?
— Внимавай, полковник — намеси се Мак с подозрение, защото добре познаваше страстта на Ларкин да се обзалага. — Никой не се хваща на бас току-тъй.
— Няма начин да не спечеля, Мак — отвърна Ларкин, но увереността на американеца никак не му харесваше. — Защо пък си толкова сигурен?
— Първо кажи приемаш ли, или не? — настоя Бръф. Ларкин размисли за миг. Обичаше да се обзалага, но порция ориз все пак бе твърде много.
— Не. На карти я залагам, но да пукна, ако я рискувам за Шекспир.
— Жалко — каза Бръф. — Добре щеше да ми дойде още една порция. „Макбет“, четвърто действие, първа картина, десети стих.
— Откъде пък го знаеш и с цифрите, по дяволите?
— Е, какво толкова — отвърна Бръф. — Следвах литература в Колумбийския университет, специалност журналистика и драматургия. Като излезем оттук, ще стана писател.
Мак се наведе и надникна в тенджерата.
— Завиждам ти, момчето ми. Направо е страхотно да си писател. Надали има нещо по-важно на света. Ако те бива, разбира се.
— Глупости, Мак — обади се Питър Марлоу. — Има хиляди други по-важни неща.
— Това само показва колко малко знаеш за живота.
— Бизнесът е много по-важен — намеси се Царя. — Без бизнеса светът ще загине. А без пари и стабилна икономика кой ще купува книги?
— Да вървят по дяволите и бизнесът, и икономиката — обади се Бръф. — Това са преходни неща. Мак е съвсем прав.
— Добре де, Мак, защо е толкова важно да си писател? — попита Питър Марлоу.
— Ами, момчето ми, първо, това е нещо, което винаги съм искал да правя, а не мога. Много пъти опитвах, но никога не успях да изкарам нещо докрай. Това е най-трудното — да го изкараш докрай. Но най- важното е, че писателите са единствените, които могат да направят нещо за тоя свят. Един бизнесмен не може…
— Глупости — обади се Царя, — ами Рокфелер? А Морган, Форд, Дюпон? И всички останали? Нали с техни дарения се поддържат сума ти институти, библиотеки, болници, че и изкуството. Без техните мангизи…
— Ами тия мангизи са спечелени за сметка на другите. — отсече Бръф.
— Голяма работа, че ще върнат някое милионче на тези, които са им ги изработили. Тия кръвопийци…
— Ти май си демократ? — разпали се Царя.
— Естествено. Я виж Рузвелт… Виж какво направи за страната! Измъкна я от блатото, докато ония проклети републиканци…
— Това са глупости и ти много добре го знаеш. Републиканците нямат нищо общо. Това си е икономически цикъл.
— Да ти умра на икономическия цикъл. Републиканците…
— Ей, момчета — кротко се обади Ларкин, — хайде да оставим политиката за след яденето, а?
— Може — мрачно се съгласи Бръф. — Но тоя тука май е паднал от небето.
— Кажи, Мак, защо е толкова важно? Пак не разбирам.
— Виж сега, писателят може да изрази на хартия една мисъл или някакво мнение и ако е добър, може да повлияе на хората дори хартията да е за клозет. В днешно време само той е способен да направи такова нещо — да промени света. Един бизнесмен не може — ако няма голяма пара. И един политик не може — ако няма голям пост или власт, фермерът, и той не може, естествено. Счетоводителят, и той, нали, Ларкин?
— Къде ти!
— Само че ти говориш за пропаганда — каза Бръф. — Аз не искам да пиша пропаганда.
— А за киното ли, Дон? — попита Царя.
— Още не са купили нищо мое. Човек, докато не продаде поне един разказ, не е писател. Но киното е адски важно. Киното е най-важното пропагандно средство на всички времена — каза той и като видя, че Царя се готви да нападне, добави: — Дявол да го вземе, какво лошо има в това, че съм демократ.
— Бъдещето е на телевизията — каза Питър Марлоу, без да откъсва поглед от струйката пара, танцуваща над яхнията. — Веднъж гледах предаване на Александра Палас в Лондон. Беърд предава по една програма седмично.
— Чувал съм за телевизията — рече Бръф, — но никога не съм гледал.
— И аз не съм — кимна Царя, — но от това може да стане страхотен бизнес.
— Може, ама не и в Щатите — изсумтя Бръф. — Помисли си само какви са разстоянията! Е, за по- малките страни, като Англия например, сигурно става, но не и за държава като Щатите.
— Какво искаш да кажеш? — настръхна Питър Марлоу.
— Ами това, че ако не бяхме ние, войната никога нямаше да свърши. Така де — нашите пари, нашите оръжия, нашата помощ…
— Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.
Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.
— Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…
И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.
Мигом настъпи тишина.
— Какво сте се разкрещели там? — чу се глас.
— Ти ли си, Грифитс?
— Ами кой друг? Да не мислиш, че е Адолф Хитлер? В карцера ли искате да ни натикат?
— Не. Извинявай.
