— Я се укротете малко!
— Кой е тоя? — попита Мак.
— Грифитс. Килията е негова.
— Какво?
— Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.
— Наел си килията? — повтори смаян Ларкин.
— Именно. Той Грифитс си го бива — обясни Царя. — Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.
— Главата си залагам, че не го е измислил той — рече Бръф.
— Е, не мога да лъжа — усмихна се Царя. — Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара — той и групата му преживяват от добре по-добре.
— А ти колко получаваш?
— Десет процента.
— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.
— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.
Бръф се пресегна и разбърка яденето.
— Ей, момчета, завря.
Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.
— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…
Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.
Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.
След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.
— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!
— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.
По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.
— Откъде го намери? — попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.
— Това е кучето на Хокинс — отвърна Цар а в главата му се въртеше една единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“
— Кучето на Хокинс ли?
— Искаш да кажеш Роувър?
— Неговото куче!
— Аз мислех, че е прасенце!
— Кучето на Хокинс?
— Боже господи!
— Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? — смаян попита Питър Марлоу.
— Ами да — отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. — Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.
Всички се спогледаха втрещени.
— О, майко божия! Кучето на Хокинс! — отново възкликна Питър Марлоу.
— Виж сега, какво значение има? — взе да го убеждава Царя. — Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!
— Така е — присъедини се бързо Мак. — Нищо лошо няма в това да ядеш куче. И китайците ги ядат. Дори ги смятат за деликатес. Честна дума.
— Може — на Бръф му се повдигаше, — но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!
— Чувствам се като канибал — рече Питър Марлоу.
— Мак е прав — отсече Царя. — Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.
— Мирише и още как! — обади се Ларкин от името на всички. Слюнката го задавяше и той едва говореше. — Не усещам нищо друго, освен тая миризма, и мога да ви кажа, че това е най-страхотната миризма на света. Въобще не ме интересува дали е Роувър, или не. Искам да ям, и толкоз. — Полковникът разтърка корема си с ръка. — Не знам на вас как ви е, момчета, но аз съм толкоз гладен, че ме свива стомахът. Тая миризма направо ще ме подлуди.
— На мен пък ми се повдига. Но не, защото е кучешко — каза Питър Марлоу и добави с горчивина: — Просто не искам да ям Роувър. Как ще погледна после Хокинс в очите?
— Не знам, момчето ми — отвърна Мак. — Аз ще си извръщам главата. Няма да мога да го погледна. — Ноздрите му потрепнаха и той се взря в тенджерата. — Толкова хубаво мирише!
— Естествено, ако някой не иска да яде, може да си върви — обади се Царя невъзмутимо.
Никой не мръдна. Всички се облегнаха на стената и потънаха в размисъл. Заслушани в къкренето. Упоени от прелестния аромат.
— Не е чак толкова ужасно, като си помисли човек — наруши мълчанието Ларкин по-скоро, за да убеди себе си, отколкото другите. — Към кокошките си как се привързваме. А нямаме нищо против да ги ядем. И тях, пък и яйцата им.
— Така е, момчето ми. А спомняш ли си оная котка, дето и видяхме сметката? Тогава не ни пукаше, нали, Питър?
— Да, ама тя беше бездомна. А това е Роувър!
— Беше. Сега е просто месо.
— Вие ли пипнахте котката? — ядосано попита Бръф. — Преди около шест месеца?
— Не. Това се случи на Ява.
— А — отдъхна си Бръф. После погледът му случайно попадна на Царя и той избухна: — Как не се сетих досега? Значи ти беше, кучи сине! А ние обикаляхме четири часа като луди да я търсим.
— Не се ядосвай, Дон. Нали наши хора я докопаха. Победата беше на американска страна.
— Моите австралийци нещо се излагат — отбеляза Ларкин.
Царя взе лъжицата и докато опитваше соса, ръката му трепереше.
— Бива си го. — После побутна месото, но то все още не се отделяше от кокала. — Ще му трябва поне още час. След десет минути той отново опита яхнията.
— Май иска малко сол. Ти как мислиш, Питър?
Питър Марлоу също я опита. Хубава беше, безумно хубава.
— Малко, съвсем мъничко!
Всички подред опитаха яденето. Още щипчица сол, зрънце черен пипер, мъничко захар, стрък куркума. После седнаха да чакат, разкъсвани от най-изтънченото мъчение. От време на време сваляха одеялото от прозореца, изпускаха малко от аромата и оставяха да влезе свеж въздух. Навън бризът понесе аромата из Чанги, а вътре по коридорите на затвора уханието се промъкна през пролуките на вратата и напои въздуха.
— О, боже, Смити, подушваш ли?
— Разбира се, че подушвам. Да не би да нямам нос? Откъде идва?
— Някъде горе от караулното, оттам някъде.
— Да пукна, ако тия долни жълти копелета не готвят точно до оградата.
