— Те са, мръсниците.
— Не, не са те. Май иде откъм затвора.
— Боже, я погледни тоя. Виж как души като куче, идиотът му с идиот!
— Казвам ти, от затвора иде.
— Това е от вятъра. Вятърът е оттам.
— Вятърът никога не е мирисал така. Това е месо, казвам ти. И то говеждо, залагам си живота. Говежда яхния!
— Нови мъчения измислиха, копелетата! Ама че мръсни номера!
— Може би просто си внушаваме. Казват, че човек понякога има халюцинации за миризма.
— Как ще си внушаваме всички до един, по дяволите? Погледни хората, всички са спрели.
— Кой казва?
— Какво кой казва?
— Ти каза: „Казват, че понякога човек има халюцинации за миризма.“ Кой казва?
— О, господи, Смити. Просто така се казва.
— Добре де, но кой?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Тогава стига си викал „казват това“, „казват онова“. Човек направо може да полудее.
Мъжете в килията — избраниците на Царя го наблюдаваха как отсипва една порция във войнишко канче и го подава на Ларкин. Погледите им се вдигнаха от канчето и се върнаха обратно върху черпака, и после върху Мак, и обратно на черпака, и после върху Бръф, и пак на черпака и после върху Текс и обратно на черпака, и после върху Питър Марлоу, и пак на черпака и най-накрая, върху чинията на Царя. Когато всички получиха порция, започнаха да се хранят и накрая остана ядене поне още за по два пъти на човек.
Просто бе болка да ядеш толкова до насита.
Зърната се бяха разварили и станали част от гъстия сос. Папаята бе направила месото невероятно крехко и то се отделяше от костите на мръвки, придобило кафеникав цвят от папаята, от подправките и боба. Сосът бе гъст, като истински сос на ирландска яхния — с капки златиста мазнина на повърхността.
Царя вдигна глава от чинията си, излъскана до блясък, и направи знак на Ларкин. Полковникът просто подаде канчето си и без излишни думи всеки получи по още една порция. Скоро и тя изчезна. После още по една, последна.
Най-сетне Царя сложи чинията настрана и въздъхна:
— Пустото му куче!
— Превъзходно беше! — обади се Ларкин.
— Ненадминато — присъедини се Питър Марлоу. — Направо бях забравил какво значи да дъвчеш. Челюстите ме болят.
Мак внимателно отгреба и последното зрънце и се оригна. Прекрасно бе да се оригнеш.
— Да ви кажа, момчета, доста съм си хапвал навремето — ростбиф в „Симпсънс“ на Пикадили ли не щеш, райстафел в „Отел дез енд“ на Ява, но никоя манджа не може да се намаже дори на малкия пръст на тая. Никоя.
— И на мен така ми се струва — обади се Ларкин и се нагласи още по-удобно. — Дори и в най-добрите ресторанти на Сидни… Е, вярно пържолите са си пържоли, но нищо не ми се е услаждало толкоз.
Царя се оригна и ги почерпи с цигари. После отвори бутилката саке и отпи голяма глътка. Напитката бе парлива и силна, но затова пък отми тежкия вкус на месо в устата му.
— Вземи — подаде той сакето на Питър Марлоу. Пийнаха, попушиха.
— Ей, Текс, какво ще кажеш за по едно кафе — прозя се Царя.
— Не е зле да почакаме малко, преди да отворим вратата обади се Бръф, но му бе абсолютно все едно дали ще я отворят, или не стига да не го закачат. — Чувствам се разкошно!
— Така се натъпках, че направо ще се пръсна — рече Марлоу. — Несъмнено това беше най- прекрасната…
— По дяволите, Питър, всички току-що го казахме. — всички го знаем.
— Е, да, но просто не мога да се сдържа.
— Как успя да докопаш кучето? — попита Бръф и с мъка потисна една прозявка.
— Макс ми разправи историята с кокошката. Изпратих Дайно да говори с Хокинс и оня да му го даде. Курт го заколи. На мен се паднаха задните бутове.
— Хокинс пък как го е дал на Дайно? — попита Питър Марлоу.
— Дайно е ветеринарен доктор.
— А, ясно.
— Глупости! — обади се Бръф. — Той е от търговския флот.
— Е, днес беше ветеринарен доктор — сви рамене Царя. — Стига сте ми портили удоволствието.
— Направо ми вземаш ума. Свалям ти шапка.
— Благодаря, Дон.
— А как го… Курт как го уби? — попита Бръф.
— Не съм питал.
— Правилно, момчето ми — намеси се Мак. — Хайде вече да не говорим за това, а?
— Умно предложение.
Питър Марлоу стана и се протегна. Сетне попита:
— Ами какво ще правим с костите?
— Ще ги измъкнем на излизане.
— Дали да не поиграем един покер? — подметна Ларкин.
— Умно предложение съгласи се на секундата Царя — Текс, ти се захващай с кафето. Питър, ти разчисти, Грант, отвори малко вратата. Ти, Дон, можеш да събереш съдовете.
Бръф тежко се изправи.
— А ти какво ще правиш, по дяволите?
— Аз ли? — Царя вдигна вежди. — Аз ще си седя.
Всички го изгледаха. После Бръф каза:
— Ще взема да те направя един офицер, та да мога да ти разбия мутрата след това.
— Ще ти го върна тъпкано — отвърна Царя, — така че няма какво да си точиш зъбите.
Бръф изгледа останалите, сетне пак се обърна към Царя.
— Май че си прав. Като нищо ще се докарам до военен съд. — Той се изсмя. — Но няма закон, който да ми забрани да ти обера паричките. — Той измъкна една пет доларова банкнота и посочи с глава колодата в ръцете на Царя. — По-голямо печели!
Царя разпери картите.
— Тегли!
Бръф с тържествуващ вид показа дамата. Царя огледа колодата, после измъкна една карта — вале. Бръф се ухили.
— Удвоявам.
— Дон, откажи се, докато печелиш — кротко го посъветва Царя, измъкна втора карта и я обърна — асо. — Винаги мога да ти извадя още едно асо, картите са мои!
— Защо тогава не го стори веднага, дявол те взел? — попита Бръф.
— Е, сър капитане — весело каза Царя, — би било неучтиво да ти взема парите. Най-сетне ти си нашият храбър командир.
— Върви по дяволите! — изруга Бръф и се зае да вдига чиниите и канчетата. — „Не можеш ли да победиш някого, стани му съюзник“, така знам аз.
Същата нощ, когато почти целият лагер вече бе потънал в сън, Питър Марлоу все още лежеше буден и не искаше да заспива. Стана от кревата, промъкна се през лабиринта от мрежи и излезе навън. Бръф също не спеше.
— Ей, Питър — тихо го повика той. — Ела седни тука. И ти ли не можеш да спиш?
— Просто не искам, толкова ми е хубаво; Мракът около тях бе като кадифе.
