— Слушам!
— Извинете, сър! — неочаквано се обади Царя. — Неговата манерка е тук.
Той бръкна под леглото и измъкна една манерка — негова, последен резерв за черни дни.
Йошима я взе. Тежка беше. Нищо чудно в нея да има радио или поне част от радио. Измъкна тапата и я обърна. Отвътре потече струйка сух ориз. Когато и последното зърно падна на пода, манерката остана лека и празна. Радио нямаше.
Йошима я захвърли.
— Къде е радиото? — изкрещя той.
— Тук няма никакво… — заекна Бръф, като се молеше Йошима да не попита защо англичанинът, дошъл на гости, държи манерката си под леглото.
— Млък!
Йошима и часовите претърсиха бараката за още манерки, после Йошима огледа повторно вече проверените.
— Къде е радиото? — крещеше той. — Знам, че е в някой от вас! Къде е?
— Тук радио няма — повтори Бръф. — Ако искате, проверете лично цялата барака.
Йошима разбра, че този път доносниците му са сбъркали. Не му бяха посочили скривалището, само съобщиха, че радиото се намира в една или няколко манерки и един от притежателите му в този момент е в американската барака. Очите му изгледаха поред мъжете. Кой ли е? Естествено, можеше да откара всички в караулното, но без радиото нямаше смисъл. Генералът провали не обичаше. А без радиото…
Й все пак този път се бе провалил. Той се обърна към Грей.
— Уведомете коменданта на лагера, че конфискуваме манерките. Довечера до една да бъдат донесени в караулното.
— Слушам, сър — отвърна Грей. От лицето му сякаш не бе останало нищо освен очи.
Йошима много добре разбираше, че докато приберат манерките в караулното, притежателят на радиото ще го зарови или ще го скрие някъде. Но това нямаше значение. Все едно, търсенето ще се улесни, защото скривалището ще трябва да се сменя, а през това време някои хора ще си отварят очите. Кой би помислил, че радио може да се скрие в манерка?
— Свине сте вие янките! — изръмжа той. — Мислите се за много умни, нали? За много силни и много велики. Но дори ако войната продължи сто години, ние ще ви победим. Нищо, че германците се предадоха. Ние можем да се бием и сами. Вие никога няма да ни надвиете, никога! Може да избиете хиляди от нас, но ние ще унищожим още повече. Никога няма да се оставим под ваша власт, защото търпението ни е безкрайно и не се страхуваме от смъртта. Дори двеста години да трае войната, в края на краищата ще ви унищожим.
И той излезе с гневни стъпки от бараката.
Бръф се нахвърли срещу Царя.
— На тебе уж ти сече пипето, а остави това японско копеле и часовите да влязат в бараката и да ви спипат с всичките тия мангизи отгоре. Нещо не си наред.
— Да, сър. И аз така мисля.
— И друго — къде е диамантът?
— Какъв диамант, сър? Бръф седна на едно легло.
— Полковник Смедли-Тейлър ме извика, защото капитан Грей получил сведения, че ти имаш пръстен с диамант, който не е включен в описа. Ти… и лейтенант Марлоу. Искаха да направят обиск и естествено, трябваше да присъствувам и аз. Нямам нищо против капитан Грей да прави обиск тук, но само в мре присъствие. Тъкмо се канехме да влезем, и пристигна Йошима с хората си да претърсват вашата барака, защото някой имал радио в манерка. Не разбирам как може да сте толкова откачени! Та той ни заповяда на нас с Грей да го придружим.
Слава богу, обискът бе приключил, без да се намери радиото, но Бръф отлично разбираше, че Царя и Питър Марлоу са забъркани в тая работа. Защо иначе Царя ще лъже, че американската манерка е на англичанина?
— Добре — обърна се той към Царя, — съблечи се. Ще те обискираме. Ще претърсим също леглото и сандъка ти. Вие, момчета, карайте по-тихо с картите! — предупреди Бръф останалите американци, после изгледа пак Царя: — Освен ако не искаш да дадеш диаманта доброволно?
— Какъв диамант, сър?
Докато Царя се събличаше, Бръф отиде при Питър Марлоу.
— Имаш ли нужда от нещо, Пит?
— Искам малко вода, ако може.
— Текс, донеси вода — нареди Бръф. После попита: — Какво ти е, изглеждаш ужасно?
— Нищо… треска… Не ми е добре. — Питър Марлоу се отпусна върху леглото на Текс и с мъка се усмихна. — тоя мръсен японец ми изкара ангелите.
— И на мен.
Грей старателно претърси дрехите на Царя, после черния сандък и полиците, а накрая един по един прерови пакетите с храна, но за всеобщо изумление диамантът не се намери.
— Марлоу! — надвеси се той над леглото. Очите на Питър Марлоу бяха целите червени, едва гледаше.
— Какво?
— Искам да те претърся.
— Виж какво, Грей — намеси се Бръф, — когато съм тук, имаш право да обискираш американската барака, но никой не те е упълномощил да…
— Няма значение! — прекъсна го Питър Марлоу. — Нямам нищо против. Ако не се съглася, той само ще си помисли, че… Помогни ми да стана, ако обичаш.
Той свали саронга си и го хвърли заедно с парите на едно легло.
Грей внимателно опипа шевовете, после ядосан го метна настрана.
— Откъде имаш тия пари?
— Играхме комар — отговори Питър Марлоу и си взе дрехата.
— А ти? — изрева Грей на Царя. — Какво ще кажеш за това? — Той сграбчи шепа от парите на масата.
— Играхме комар, сър — невинно отвърна Царя, докато се обличаше, и Бръф скришом се подсмихва.
— Къде е диамантът?
— Какъв диамант… сър?
Бръф се надигна и отиде при картоиграчите.
— Тук, струва ми се, диамант няма.
— Откъде са тогава тия пари?
— Човекът каза, че са от комар. Не е забранено да се играят карти. Е, аз също не ги одобрявам… — добави той с тънка усмивка, като не сваляше очи от Царя.
— Знаете, че това не е възможно! — избухна Грей.
— Не е много вероятно, сигурно това искате да кажете — пресечете го Бръф. Жал му беше за Грей — с тоя трескав блясък в очите, с тиковете на лицето и треперещите ръце, — направо му беше жал. — Искахте да претърсите бараката, е, добре, претърсвайте я. Тук диамант няма…
Той млъкна посред изречението, защото Питър Марлоу се олюля и залитна към вратата. Царя го хвана в мига, преди да се строполи на пода.
— Чакай да ти помогна! Май ще е най-добре да го заведа до бараката му — каза той.
— Ти ще стоиш тук — нареди Бръф. — Грей, помогни му ти, а?
— Аз лично пет пари не давам, ако ще пред очите ми да пукне. — Погледът на Грей се плъзна към Царя: — Същото се отнася и за тебе! Ще те пипна аз, ей богу, ще те пипна!
— Пипнеш ли го, и аз ще си разчистя сметките с него. — Бръф впери очи в Царя. — Имаш ли нещо против?
— Не… сър.
— Но дотогава — обърна се пак към Грей американецът — или докато не наруши някоя моя заповед,
