дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.
Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.
До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.
Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.
— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.
— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.
— А сега къде е?
Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.
— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.
— Не е ли малко раничко за…
— Извикай ги, казах!
След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.
— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.
— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.
— Как да ти помогна, като…
— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.
— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…
— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.
След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.
— Лоша работа — каза Питър Марлоу.
Царя кимна, а после му смигна.
— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.
Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:
— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.
— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?
— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.
— Досега седемдесет — обяви той.
— А? — не разбра Царя.
— Днес е ден Р.
— Вярно, съвсем бях забравил!
— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.
— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.
Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:
— Тия дни няма да идвам повече тука.
— Защо?
— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.
— Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо, щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.
— Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.
— Ти по-добре си пази кожата, приятелче.
— Именно — усмихна се Питър Марлоу. — Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.
— А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?
— Ще си плюем на петите.
— И къде ще отидете, ако мога да попитам?
— Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.
Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.
— Хубаво, нека влезе — каза Царя и пак се обърна към Питър Марлоу: — Ти си знаеш, Питър, но аз те съветвам да го изхвърлите.
— Бих искал, но нямаме право.
Царя разбра, че е безсмислено да го убеждава.
— Здрасти, друже — появи се на прага Тимсън. Лицето му бе изопнато от гняв. — Чувам, че нещо май си загазил, а?
— Ще трябва да си търся нови копои, това поне е ясно.
— И не само ти — бесен каза Тимсън. — Тия мръсни гадове подхвърлили твоя сандък под моята барака, по дяволите. Можеш ли да си представиш!
— Какво?
— Ами да! Стои си под моята барака, изпразнен до шушка. Мръсни копелета, ей! От австралийците никой няма да го свие и да го подметне при мен, това е сигурно. Само са били ингилизите или твоите янки.
— Кой например?
— Нямам представа. Но кълна се, не са моите.
— Вярвам ти. Слушай сега — давам хиляда долара награда за сигурно доказателство кой е крадецът. Кажи там на когото трябва.
Царя пъхна ръка под възглавницата и умишлено измъкна оттам всички пари, които бе получил от Чен Сан. Отброи триста долара и ги връчи на Тимсън, който бе зяпнал от изненада.
— Искам малко захар, кафе, олио, един-два кокосови ореха. Ще свършиш тая работа, нали?
Тимсън взе парите. Не можеше да откъсне очи от купчината долари.
— Приключил си сделката, както виждам. Ей, богу, не вярвах, че ще успееш. Ама успя, а?
— Естествено — небрежно отвърна Царя. — Ще изкарам месец-два с тия мангизи.
— Не месец-два, а цяла година, по дяволите! — не можа да се въздържи Тимсън, обърна се и бавно тръгна към вратата. После пак погледна назад и внезапно се засмя: — Хилядарка, а? Това ще даде резултати, така мисля аз!
— Аха! — каза Царя. — Въпрос на време.
Само за час новината обиколи лагера. Очите започнаха да се взират с ново усърдие, а ушите се наостриха да доловят и най-тихия шепот, понесен от вятъра.
Преравяха се и се вадеха на бял свят спомени. Нямаше да мине много време и някой щеше да дойде и
