Отпивам от напитката си и след малко се появяват поне още десет човека, изсипват се едновременно и аз нямам никаква представа кой кой е, освен Розали, която ми представя съпруга си Клайв (който изобщо не прилича на чудовище, а е по-скоро мил човек в костюм), след което се смесва с останалите гости.
След известно време ушите ми започват да пищят и усещам, че ми се вие свят. Джана сервира напитка, а племенницата й предлага канапета и всичко изглежда под контрол. Измрънквам някакво извинение към оплешивяващия мъж, който ми разказва за китарата на Мик Джагър, която наскоро бил купил на благотворителен търг, и бързо се измъквам на терасата.
Поемам дълбоко чист въздух, ала главата ми продължава да се върти. Спуска се синьо-сивкав здрач и уличните лампи светват една след друга. Рея поглед над Лондон и имам чувството, че светът около мен е нереален. Чувствам се като актриса в ролята на момиче, застанало на балкона на скъп апартамент с чаша шампанско в ръка.
— Мила! Ето къде си била!
Обръщам се и виждам Ерик да излиза при мен.
— Здрасти! — отвръщам аз. — Просто исках да глътна малко чист въздух.
— Искам да те запозная с Джон, архитекта ми. — Ерик води мургав мъж в черни дънки и антрацитно ленено сако.
— Здравейте — започвам автоматично, след това млъквам. — Я, че ние се познаваме! — възкликвам, доволна, че виждам познато лице. — Нали? Ти си човекът с колата.
Странно изражение се изписва по лицето на новодошлия. Имам чувството, че е разочарован. След това той кимва.
— Точно така. Човекът с колата.
— Джон е творческият ни ум — обяснява Ерик и го потупва по гърба. — Невероятен талант. Аз може и да имам усет към финансирането, но той е човекът, който създава… — той замълчава за миг — стила на живот в еднообемните пространства. — В мига, в който го казва, отново прави познатия ми жест с ръка.
— Супер! — Опитвам се да говоря ентусиазирано. Знам, че на Ерик това му е работата, но въпросният стил на живот в „еднообемни пространства“ започва силно да ме дразни.
— Още веднъж ти благодаря за онзи ден — усмихвам се любезно на Джон. — Ти ми спаси живота! — Обръщам се към Ерик: — Не ти казах, мили, но се опитах да подкарам новия автомобил и за малко да се блъсна в стената. Джон ми помогна.
— За мен беше удоволствие. — Джон отпива от напитката си. — Значи не помниш нищо?
— Нищичко — клатя глава аз.
— Сигурно се чувстваш объркана.
— Така е… но свиквам. А и Ерик много ми помага. Направил ми е книга, която ще ми помогне да си спомня. Нещо като наръчник за брака ни. Има си индекс и всичко е включил в нея.
— Наръчник ли? — повтаря Джон и сбръчква нос. — Ти май говориш сериозно. Наръчник, значи.
— Да, наръчник — поглеждам го, обзета от подозрения.
— Ето го и Греъм. — Ерик изобщо не слуша разговора ни. — Трябва да си кажем няколко думи с него, извинете ме… — Той бързо влиза вътре и двамата с архитекта Джон оставаме сами.
Не знам какво специално има в този човек, аз дори не го познавам, но нещо ме тревожи.
— Какво му е на наръчника? — питам аз.
— А, нищо. Няма нищо. — Той тъжно клати глава. — Много разумен подход. В противен случай може да не разбереш кога трябва да го целунеш.
— Именно! Ерик е включил цяла статия за… — Млъквам. Джон е свил уста така, сякаш потиска смеха си. Да не би това да му се вижда смешно? — В наръчника са включени най-различни статии — продължавам смело. — Освен това много ни помага и на двамата. Разбираш, че на Ерик също му е трудно да живее с жена, която дори не го помни! Може би за теб това не е важно.
Следва мълчание. Усмивката е изчезнала от лицето му.
— Повярвай ми — изрича най-сетне той. — Важно е и още как. — Отпива нова глътка и се съсредоточава в дъното на чашата. Вдига поглед и се кани да каже нещо, ала в този момент плъзгащите се врати се отварят и той се отказва.
— Лекси! — Розали се приближава с чаша в ръка. — Страхотни канапета!
— Благодаря! — отвръщам аз, смутена, че ме хвали за нещо, с което нямам нищо общо. — Все още не съм ги пробвала. Вкусни ли са?
Розали ме поглежда изумена.
— Нямам представа, сладурче. Важното е, че изглеждат чудесни. Ерик каза, че сядаме да вечеряме.
— Господи! — възкликвам, обзета от чувство на вина. — Май го оставих да се оправя сам с всичко. Хайде да влизаме. Вие двамата познавате ли се? — питам аз, когато тръгваме.
— Разбира се — кима Джон.
— Двамата с Джон сме стари приятели — отвръща с меден глас Розали. — Нали така, скъпи?
— Чао — кима Джон и влиза бързо вътре.
— Отвратителен тип — мръщи се Розали.
— Отвратителен ли? — повтарям изненадана аз. — Стори ми се, че Ерик го харесва.
— А, да, Ерик го харесва — отвръща презрително тя. — И Клайв мисли, че е истински дар божи. Има творчески размах, печели награди, ала-бала… — Тя отмята глава назад. — Само че е най-големият грубиян, когото съм срещала. Когато го помолих да направи дарение за благотворителното събитие, което организирах миналата година, той отказа. Дори се изсмя.
— Изсмял се е? — питам шокирана. — Та това е ужасно! Какво беше благотворителното събитие?
— Казваше се „По ябълка на ден“ — заявява гордо тя. — Сама измислих всичко. Идеята беше веднъж в година да даваме по една ябълка на всяко дете от училищата в района. Ябълките са толкова полезни, пълни са с витамини! Нали идеята ми е вълшебна?
— Да… чудесна е — отвръщам предпазливо. — Кажи, получи ли се?
— Започна добре — обяснява ядосаната Розали. — Раздадохме хиляди ябълки, бяхме подготвили специални тениски и ван с ябълка за лого, който да ги разкарва. Нямаш представа колко беше забавно! Накрая градският съвет започна да ни праща тъпи писма, че плодовете били изхвърлени по улиците, че по този начин сме щели да развъдим мишки.
— Боже — прехапвам устни. Истината е, че ми идва да се изсмея.
— Това е бедата с благотворителната работа — муси се тя и снишава глас. — Местните бюрократи не желаят да ти помогнат.
Вече сме до плъзгащите се врати и аз обхващам с поглед гостите. Двайсет лица, които не познавам, се смеят и си говорят. Блестят прескъпи накити и от време на време се разнася гръмовен мъжки смях.
— Не се притеснявай — Розали стиска ръката ми. — Двамата с Ерик имаме план. По време на вечерята всеки от гостите ще стане и ще ти се представи. — Тя смръщва чело. — Сладурче, ти съвсем си се шашнала.
— Не съм — успявам да се усмихна. — Не съм се шашнала.
Това е лъжа. Страшно съм се шашнала. Докато търся мястото си на стъклената маса, кимам и се усмихвам на хората около мен. Имам чувството, че действам като сомнамбул. Тези хора ми се водят приятели. Всички до един ме познават. А аз не съм виждала нито един от тях през живота си.
— Лекси, миличка. — Мургава жена ме тегли настрани тъкмо когато намирам стола си. — Може ли да си кажем няколко думи набързо? — Тя зашепва: — На петнайсети и на двайсет и първи съм била с теб през целия ден, нали?
— А ти била ли си? — питам объркано.
— Да. Ако Крисчън попита, да знаеш какво да му кажеш. Крисчън ми е съпруг — тя посочва плешивеца с китарата на Мик Джагър, който се настанява срещу мен.
— Ами добре. — Премислям чутото. — Ама ние наистина ли сме били заедно?
— Разбира се — отвръща тя след кратко колебание. — Разбира се, че бяхме, миличка. — Стиска ръката ми и след секунда ме зарязва.
— Дами и господа! — Ерик се изправя и всички млъкват като един. — Добре дошли в дома ни. Двамата с
