Фи въздиша шумно и вдига вежди към Каролин.
— Това беше много отдавна.
— А после какво се случи?
— Виж, дай да си кажем нещата направо — въздиша Фи. — Претърпяла си катастрофа, болна си, не искаме да те разстройваме…
— Хайде да отидем да изядем по един сандвич — предлага Дебс и поглежда Фи, сякаш й подсказва: „Дай да си направим майтап с нея.“
— Не се дръж с мен като с бавноразвиваща се! — гласът ми прозвучава остро. — Забрави за катастрофата! Не съм инвалид, чувствам се отлично. Само че искам да ми кажете истината — поглеждам ги отчаяно. — Ако сме се скарали, кажете защо. Какво се е случило?
— Лекси, нищо не се е случило — отвръща с неудобство Фи. — Просто… вече не излизаме заедно. Не сме приятелки.
— Защо? — Главата ми пулсира, но се опитвам да остана спокойна. — Да не би защото съм ви шеф?
— Не е защото си ни шеф. Нямаше да има значение… — Фи замълчава. Натъпква ръце в джобовете и не смее да ме погледне в очите. — Честно казано, причината е, че ти си малко…
— Какво? — Поглеждам от едната към другата, към третата. — Кажете ми!
Фи свива рамене.
— Високомерна крава.
— По-скоро адско изчадие в ролята на шефка — обажда се Каролин.
Имам чувството, че въздухът в дробовете ми замръзва. Адско изчадие в ролята на шефка ли? Аз?
— Просто… аз… нищо не разбирам — заеквам аз. — Не съм ли добър шеф?
— Напротив, супер си — гласът на Каролин е наситен със сарказъм. — Налагаш ни наказания, когато закъсняваме. Ти определяш времето за обедна почивка, следиш всичките ни разходи… да знаеш, че е страшна веселба.
Бузите ми горят така, сякаш ме е ударила.
— Аз не бих… никога не… не съм такъв човек…
— Ами? — прекъсва ме Каролин. — Напротив.
— Лекси, ти попита — извива очи Фи, както става винаги, когато се чувства неловко. — Затова вече не сме приятелки. Ти си вършиш твоята работа, а ние — нашата.
— Не е възможно да съм толкова гадна — гласът ми трепери. — Не е възможно. Аз съм ви приятелка! Аз съм Лекси! Заедно с вас се забавляваме, ходим да танцуваме, напиваме се… — В очите ми бликват сълзи. Поглеждам познатите лица, които в момента не са ми съвсем познати — и се опитвам отчаяно да си спомня нещо. — Аз съм Лекси. Аз съм Зъбатка. Не ме ли помните?
Фи и Каролин се споглеждат.
— Лекси… — започва предпазливо Фи — ти си ни шеф. Вършим онова, което наредиш. Само че не обядваме заедно. И не излизаме заедно като приятелки. — Тя мята чантата си на рамо, след това въздиша. — Ако искаш, ела днес…
— Не — отвръщам нещастно. — Няма нужда, но все пак благодаря. — С разтреперани крака се обръщам и поемам в обратната посока.
Десета глава
Шокът е страхотен.
През целия път до нас седя на задната седалка в таксито и имам чувството, че съм в транс. Не знам как успях да се разбера с Джана за партито, да изслушам мама, когато се обади, за да се оплаче за последната си схватка с градския съвет. Рано вечер е и аз съм във ваната. През всичкото време мислите ми препускат.
Аз съм адско изчадие в ролята на шеф. Приятелките ми ме мразят. Какво, по дяволите, се е случило?
Всеки път, щом си спомня режещия глас на Каролин, се свивам. Един господ знае какво съм й причинила, но очевидно няма време за мен.
Да не би да съм се превърнала в истинска гаднярка през последните три години. Как е възможно? Защо е станало?
Водата изстива и аз излизам от ваната. Бързо се бърша и се опитвам да се стегна. Не бива да се оставям на тези неприятни мисли. Вече е шест и след час ме чака парти.
Добре че не ми се налага да готвя. Когато се прибрах, Джана шеташе из кухнята с две от племенниците си — и трите пееха, а от колоните се носеше оперна музика. Подготвили са суши, канапета, а в подноси върху хладилника се виждат най-различни ароматни печени меса. Опитах се да се включа — много съм добра в правенето на чеснов хляб, — но те ме изгониха. Затова реших, че е най-добре да се спася във ваната.
Увивам се в нова хавлиена кърпа и се връщам в спалнята, а след това се оглеждам отново, да не би да съм разхвърляла дрехи. Леле боже! Знам защо богатите са толкова кльощави — те не спират да обикалят из огромните си домове. Апартаментът ми в Балам бе толкова малък, че от леглото стигах и гардероба, и телевизора, и тостера.
Спирам се на малка черна рокля, вадя черно бельо и симпатични черни сатенени обувки. В гардероба ми от 2007 година няма нищо голямо. Няма удобни пуловери, няма очукани обувки. Всичко е изискано, изтънчено, марково и безупречно.
Връщам се в спалнята и пускам хавлиената кърпа на пода.
— Здрасти, Лекси!
— Ау! — подскачам уплашено. На големия екран до леглото се вижда лицето на Ерик. Покривам гърди с ръце и се скривам зад един стол.
Гола съм и той може да ме види.
Той ми е съпруг, напомням си аз. Виждал ме е гола и преди, голяма работа.
Само че се чувствам неловко.
— Ерик, ти виждаш ли ме? — питам с изтънял глас.
— В момента не — смее се той. — Натисни „Камера“.
— Добре, добре — въздишам облекчено. — Чакай малко.
Намятам халат и бързо започвам да събирам разпилените из стаята дрехи. Научих много бързо, че Ерик не понася нищо да се търкаля по пода. Нито пък да виси по столовете. Не понася никакъв безпорядък. Слагам всичко под завивката, тупвам отгоре една възглавница и приглаждам с ръка.
— Готова съм! — Поглеждам екрана и превключвам „Камера“.
— Отдръпни се — инструктира ме той и аз се отдръпвам. — Сега вече те виждам! Имам още една среща, след това си тръгвам. Готово ли е всичко за вечерята?
— Мисля, че да!
— Чудесно — огромната му уста се разтяга в усмивка. — Как беше в службата?
— Супер — незнайно как успявам да го излъжа. — Видях Саймън Джонсън и целия си отдел, и приятелките си…
Млъквам и си припомням отново преживяното унижение. Мога ли все още да ги наричам приятелки?
— Браво. — Не съм сигурна, че Ерик ме слуша. — Хайде, приготвяй се. Ще се видим по-късно, мила.
— Чакай — моля го аз. — Ерик.
Той ми е съпруг. Може да не го познавам, но той ме познава. Обича ме. Ако има човек, с когото да мога да споделя проблема си, човек, който да ме окуражи, това е той.
— Казвай — кима Ерик от екрана.
— Днес Фи каза… — все още не мога да повторя думите. — Каза, че съм била гаднярка. Истина ли е?
— Разбира се, че не си гаднярка.
— Наистина ли? — питам обнадеждена. — Значи не съм адско изчадие в ролята на шефка.
