когато науча някоя клюка, първо звъня на Фи и мисля първо за нея, винаги е така, когато се случи нещо смешно.
Затова ми се струва повече от странно, че не ми се обажда. Пратих й още няколко есемеса, откакто излязох от болницата. Оставих две съобщения на гласовата й поща. Пратих и няколко шеговити имейла, дори пуснах картичка, за да й благодаря за цветята. Тя така и не се обади. Може да е заета, повтарям си аз. Може да е на семинар, може да е болна… Може да е какво ли не.
Както и да е. Днес ще ходя на работа, така че ще я видя. Ще видя и останалите.
Поглеждам се в огромното огледало в стаята за дрехи. Лекси от 2004 година ходеше на работа с черен панталон от „Некст“, риза от коша с намалени дрехи в „Ню Лук“ и мокасини с изядени токове.
Сега положението е съвсем различно. Облякла съм най-колосаната риза, която съм виждала, прескъпа „Прада“ с двоен маншет. Костюмът ми е черен, с права пола, а сакото — вталено. Обула съм копринени чорапи. Обувките са лачени, с тънък висок ток. Косата ми е изправена и прибрана на кок. Приличам на илюстрация от детска книжка. Шефката, която е и истинска дама.
Ерик влиза в стаята и аз се завъртам.
— Как изглеждам?
— Супер — кима той, но май не е изненадан от вида ми. Сигурно подобни тоалети са нещо обичайно за мен, въпреки че не мога да си представя да се контя така всеки ден.
— Готова ли си?
— Май да. — Грабвам си чантата — черна чанта от „Ботега Венета“, която открих в един от шкафовете.
Вчера се опитах да разпитам Ерик за Фи, само че той няма никаква представа тя коя е, макар да е най- старата ми приятелка и да е била на сватбата ни. Май познава единствено Розали, и то сигурно защото е омъжена за Клайв.
Както и да е. Всичко е наред. Днес ще се видя с Фи и ще разбера какво става и всичко ще си дойде на мястото. Ще отидем да пийнем по нещо през обедната почивка и ще наваксаме изгубеното време.
— Не забравяй това! — Ерик отваря един от шкафовете. Вади черно куфарче и ми го подава. — Подарих ти го, когато се оженихме.
— Колко е красиво! — Изработено е от гладка кожа и има гравирани инициали: „Л.С.“
— Знам, че в службата все още използваш моминското си име — заявява той, — и ми се иска да имаш частица от мен, когато не сме заедно.
Толкова е романтичен. Наистина е съвършен.
— Трябва да тръгвам. Колата ще те вземе след пет минути. Да прекараш добре. — Целува ме и тръгва към вратата.
Чувам, когато я хлопва, поглеждам куфарчето и се питам какво да сложа в него. Никога преди не съм използвала куфарче, защото тъпчех всичко в дамската чанта. Накрая вадя пакетче кърпички и бонбони от чантата и ги прехвърлям в куфарчето. След това добавям и химикалка. Все едно че ми предстои първият ден в ново училище. Пъхвам химикалката в копринено джобче и пръстът ми попада на нещо тънко като визитка. Веднага я изваждам.
Не е визитка, а снимка, на която съм с Фи, Дебс и Каролин. Тя е от времето преди да си оправя косата, когато зъбите ми бяха криви. В някакъв бар сме, облечени в лъскави блузки, поруменели, размахали знаменца над главите. Фи ме е прегърнала през врата, аз стискам чадърче от коктейл в зъби и личи, че сме страшно развеселени. Усмихвам се.
Много добре си спомням тази вечер. Дебс беше разкарала противното си гадже — банкера Мичъл, и бяхме се заели с мисията да й помогнем да забрави. Същата вечер Мичъл звънна на мобилния на Дебс. Обади се Каролин и се престори, че е момиче на повикване, рускиня, която печели по хиляда лири от клиент. Каролин е учила руски, така че се представи доста убедително, а Мичъл се притесни, нищо че по- късно отричаше. Останалите подслушвахме и се заливахме от смях.
Все още усмихната, пъхвам снимката в джоба и затварям куфарчето. Грабвам го и се поглеждам в огледалото. Шефката тръгва на работа.
— Здрасти — обръщам се към отражението си и се опитвам да говоря като шеф. — Здравейте, всички. Аз съм Лекси Смарт, директор отдел „Подови покрития“. Да, здрасти, аз съм шефката.
Господи, изобщо не се чувствам като шефка. Може пък всички спомени да се върнат, когато вляза.
„Мокети Делър“ е компанията, която всички помнят от телевизионните реклами през осемдесетте. На първата една жена се бе отпуснала върху пъстър мокет и се преструваше, че е толкова мек, че трябва на всяка цена да прави върху него секс с продавача. В следващата реклама вече бе омъжена за тъпия продавач и си бе сложила вкъщи от същия мокет. Двамата имаха близнаци, които отказваха да спят, ако леглата им не бяха застлани с мокет на „Делър“.
Рекламите бяха тъпи, но нямаше човек, който да не е чувал за „Делър“. Точно това създава част от проблема. Преди няколко години компанията се опита да си смени името само на „Делър“. Направиха ново лого, нови реклами. Само че никой не ги забеляза. Казваш, че работиш в „Делър“, и те гледат недоумяващо, затова пък, щом споменеш „Мокети Делър“, всички се сещат.
Голяма смехория, защото мокетите са незначителна част от онова, с което се занимава фирмата. Преди десетина години отдел „Поддръжка“ произвеждал препарат за почистване на килими, който се продавал по поръчка и бил невероятно популярен. Разширили производството, пуснали какви ли не други продукти и сега поръчките валят. Същото е и с дамаските и платовете. За съжаление мокетите са на заден план. Че кой си слага мокет? Сега хората предпочитат ламинат или дърво. Продаваме и ламинирани подови покрития, но малко хора знаят заради подвеждащото име „Мокети Делър“. Все едно че сме попаднали в порочен кръг и няма измъкване.
Знам, че мокетите са кофти работа. А пък шарените са още по-кофти. Истината е, че тайничко ги обичам. Най-вече старите ретро дизайни от седемдесетте. На бюрото си държа стар албум с разцветки и винаги го разглеждам, когато водя някой досаден разговор. Веднъж открих цяла кутия стари мостри в склада. На никого не му трябваха, затова ги отнесох в офиса и ги закачих на стената до бюрото си.
Говоря за старото си бюро. Май вече съм на по-хубаво. Докато вървя към познатата сграда на Виктория Плейс Роуд, усещам тръпка на нетърпение. Пред мен е познатата бледосива постройка с гранитни колони на входа. Отварям вратата към рецепцията и спирам изненадана. Фоайето е различно. Ами че то било много приятно! Преместили са бюрото, поставили са стъклени прегради на мястото на старата стена… а подът е облицован в синьо с металически ефект. Явно са пуснали някаква нова серия.
— Лекси! — закръглена жена в цикламена риза и прав черен панталон се хвърля към мен. Косата й е на кичури, сложила си е розово червило, с ниски обувки е и се казва… Познавам я… Тя е шефката на отдел „Кадри“…
— Дейна — прошепвам облекчено името й.
— Здрасти. Лекси — тя протяга ръка. — Добре дошла! Горкичката! Толкова се притеснихме, когато чухме за катастрофата…
— Добре съм, благодаря. Много по-добре. — Тръгвам след нея, вземам пропуска, който ми подава, и се отправям към охраната. Всичко това е съвсем ново за мен. Преди нямаше бариери, на входа пазеше единствено Рег.
— Браво! Насам… — Дейна ме побутва напред. — Искаше ми се да поговорим в кабинета ми, да наминем на съвещанието за бюджета, а след това сигурно ще искаш да се видиш с отдела си.
— Става.
Моят отдел. Едно време имах само бюро и телбод.
Качваме се в асансьора, слизаме на втория етаж и Дейна ме въвежда в кабинета си.
— Сядай. — Изтегля своя стол и се настанява зад бюрото. — Очевидно трябва да поговорим за състоянието ти — тя шепне така, сякаш съм заразена с някоя срамна болест. — Имаш амнезия.
— Точно така. Като изключим амнезията, се чувствам отлично.
— Чудесно. — Тя надрасква нещо в бележника си. — Амнезията ти постоянна ли е, или временна.
— Ами… лекарите казват, че може да започна да си спомням това и онова всеки момент.
— Супер! — лицето й грейва. — Очевидно за нас би било чудесно, ако си припомниш каквото трябва до двайсет и първи. Тогава започва конференцията по продажбите — уточнява тя и ме поглежда
