— Ти ли си Джана? — питам предпазливо.
— Мили боже! — Тя се прекръства и целува пръсти. — Ерик ме предупреди. Нещо не си наред с главата, а? Горкото момиче!
— Добре съм — бързам да я уверя. — Просто съм си загубила паметта. Затова трябва да науча всичко отначало.
— Ами аз съм Джана — тя се удря с юмрук по гърдите.
— А, добре. Благодаря… — Отмествам се, а Джана се промушва покрай мен и започва да бърше стъклената маса за кафе и си припява заедно с айпода.
— Гледаш предаването си, а? — обажда се тя, когато поглежда към екрана.
— А, да… Просто за да си припомня. — Бързо пускам дивидито. Джана вече е започнала да бърше снимките, поставени в рамки.
Стискам ръце. Как е възможно да си седя и да наблюдавам как една чужда жена ми чисти къщата? Дали не трябва да й предложа да помогна?
— Какво искаш да ви сготвя за довечера? — пита тя и започва да оправя възглавниците на канапето.
— Ами… — поглеждам я ужасена. — Нищо. Не е нужно да готвиш.
Знам, че с Ерик сме богати. Само че не мога да накарам друг да ми приготви вечерята. Това е светотатство.
— Нищо ли? — тя ме зяпва. — Ще излизате ли?
— Не! Просто си мислех… може аз да сготвя довечера.
— Ясно — отвръща тя. — Както искаш. — Съвсем спокойно продължава да потупва възглавничките. — Хареса ли ти супата? — пита, без да ме поглежда.
— Беше фантастична — отвръщам бързо. — Благодаря. Невероятна… ароматна…
— Добре — отвръща Джана и аз долавям напрежение. — Старая се.
Господи! Тя май се обиди.
— Кажи ми какво искаш да купя, щом ще готвиш — продължава Джана и връща възглавницата на мястото й. — Нещо ново ли ще бъде, или си решила да пробваш нещо различно…
По дяволите! Наистина се е обидила.
— Ами… ъъъ… — не мога да продумам от притеснение. — Май е най-добре ти да приготвиш нещо леко. Не се преуморявай. И сандвич става.
— Сандвич ли? — тя вдига глава в недоумение. — Нали говорим за вечеря?
— Ами… каквото искаш! Сготви каквото ти е приятно!
Щом изричам думите, ми става ясно колко глупаво звучи. Отдръпвам се и се протягам към списание за недвижими имоти, оставено на масата, отворено на статия за фонтани.
Как ще свикна с всичко това? Как, за бога, да се превърна в жена, която разчита на икономка?
— Аууу! Канапето е скъсано! — гласът на Джана се извисява типично по италиански. Тя дръпва слушалките на айпода от ушите си и поглежда ужасена дамаската. — Виж! Скъсана е! Вчера сутринта всичко беше наред. — Тя ме поглежда възмутено. — Казвам ти, да знаеш, че го оставих в добро състояние, нямаше нито скъсано, нито лекета…
Кръвта нахлува в главата ми.
— Аз… аз съм виновна — заеквам. — Аз го направих.
— Ти?
— Стана случайно — мънкам аз. — Не исках. Счупих стъкления леопард и… — едва успявам да си поема дъх. — Ще поръчам нова дамаска, обещавам. Моля те, само не казвай на Ерик. Той не знае.
— Не знае ли? — Джана ми се струва доста озадачена.
— Хвърлих отгоре една възглавница. — Преглъщам с усилие. — За да скрия скъсаното.
Джана ме е зяпнала, а аз не смея дори да дишам. След малко строгото й лице се преобразява и тя избухва в смях. Оставя възглавницата и ме погалва по ръката.
— Ще го зашия. С малки, почти невидими бодове. Той изобщо няма да разбере.
— Наистина ли? — обзема ме облекчение. — Слава богу. Та това е направо чудесно. Много ще ти бъда благодарна.
Джана ме поглежда объркана, скръстила ръце на едрите си гърди.
— Сигурна ли си, че ти няма нищо на главата? — пита най-сетне тя. — Да не би да са ти присадили нова самоличност?
— Какво? — избухвам в смях. — Не… — На вратата се звънва. — Аз ще отворя. — Бързам към вратата и вдигам домофона. — Ало?
— Ало — чувам гърлен глас. — Доставка на автомобил за Гардинър.
Новата ми кола е паркирана пред сградата, на място, което според портиера е лично мое и запазено. Доставили са ми сребърен мерцедес, поне така пише на емблемата отпред. Освен това е кабриолет. Не мога да кажа нищо повече, освен че отдалеч личи, че струва цяло състояние.
— Подпишете тук… и тук… — доставчикът ми подава папка.
— Добре — разписвам се.
— Ето ви ключовете… документ за платен данък… останалите документи… честито, миличка. — Мъжът си дръпва химикалката и си тръгва, а аз оставам сама с колата, куп документи и лъскавите ключове. Държа ги с два пръста и усещам вълнение.
Никога не съм била почитателка на автомобилите.
Но пък никога не съм имала чисто нов лъскав мерцедес. А този чисто нов лъскав мерцедес е лично мой.
Дали да не го огледам отвътре? С инстинктивен жест натискам малко копче и отскачам, когато колата изпищява и фаровете започват да присветват.
Очевидно съм правила това и преди. Отварям вратата, настанявам се зад волана и си поемам дълбоко дъх.
Леле, на това му се казва кола! Направо разбива допотопното рено на Скапаняка Дейв. Усещам най- възхитителната миризма на нова кожа. Седалките са удобни и широки. Обхващат съвсем естествено тялото ти. Пасват ми идеално. Няма да мръдна оттук.
Оставам неподвижна няколко минути и наблюдавам как вратата на гаража се вдига, когато някакво беемве излиза.
Работата е там, че… Но аз мога да шофирам. Сигурно съм взела книжка, нищо че не помня кога и как.
А този автомобил е страхотен. Срамота е да не го пробвам.
За опит пъхвам ключа отстрани на волана и той пасва! Завъртам го, както съм виждала, че правят, и моторът гъргори в знак на протест. По дяволите! Какво направих? Отново завъртам ключа, този път по- внимателно и на таблото светват разни лампички.
Ами сега? Оглеждам се за вдъхновение, но нищо не се получава. Нямам никаква представа как работи това чудо. Не си спомням някога да съм карала кола.
Работата е там, че… Каквото и да си мисля, аз съм шофирала, което означава, че умението е заключено някъде в паметта ми. Трябва да престана да мисля и да оставя тялото ми да действа. Най-добре да се разсея с нещо, за да потегля автоматично.
Стисвам решително волана. Така. Мисли си за други неща. Тра-ла-ла. Нека споменът се върне по напълно естествен път. Дали да не изпея песен. Миналия път се получи.
— Земя на надежда… — започвам аз.
Господи! Получава се. Ръцете и краката ми се движат в синхрон. Дори не смея да ги погледна, не смея да се замисля какво върша. Знам само, че запалих и натиснах един от педалите и се чу някакво ръмжене и… готово! Запалих колата.
Моторът бумти, готов да полети напред. Добре. Запази спокойствие. Поемам си дълбоко дъх, но усещам как ме сграбчва паника. Седнала съм зад волана на мерцедес, моторът му работи, а аз нямам никаква представа какво става. Така. Стегни се, Лекси.
Ръчна. Това е. След това скоростите. Внимателно освобождавам ръчната, включвам на скорост и колата
