момичетата, ще обядваме заедно…
— В момента имаш заместник — обяснява Ерик, след като е погледнал в бележника на кухненския плот, където е записвал подробности. — Байрън Фостър. Щом се върнеш, той се заема със старата си работа.
— Байрън ми е заместник? — чудя се аз. — Че Байрън ми беше шеф.
Всичко е обърнато нагоре с краката. Просто невероятно. Нямам търпение да отида в офиса и да разбера какво става.
Ерик пише нещо в „Блекбърито“, после го оставя и грабва куфарчето.
— Приятен ден, мила!
— И на теб, мили! — Изправям се и той се обръща към мен и между нас припламва нещо. Застанал е на сантиметри от мен. Усещам аромата на афтършейва му и забелязвам малка драскотина, останала от бръсненето.
— Все още не съм прочела цялото ръководство — извинявам се аз. — Обикновено… целувам ли те, преди да тръгнеш на работа?
— Обикновено да — той също е притеснен. — Само че не го прави, ако…
— Напротив! Искам да го направя… би трябвало да правим всичко, което обикновено правим. — Започвам да се изчервявам след тези думи. — Обикновено по бузата ли те целувам, или… или по устните?
— Устните — той прочиства гърлото си. — Така е обикновено.
— Добре — кимам аз. — И така… — Протягам ръка към кръста му и се опитвам да го направя както обикновено. — Така ли? Кажи ми, ако е различно от обикновено…
— Може би само едната ръка — заявява той след кратко колебание. — Обикновено я поставяш по- високо.
— Добре! — премествам длан на рамото му и отпускам другата ръка. Имам чувството, че съм на урок по танци. След това запазвам равновесие и вдигам лице към него.
Колкото и да е странно, забелязвам, че Ерик има странно малко възелче на върха на езика. Нищо. Няма да го гледам. Съсредоточи се над целувката. Той се навежда напред и устните му докосват леко моите, а аз не чувствам нищо.
Надявах се първата ни целувка да предизвика някакви спомени за усещания, може би нещо от Париж, сватбата ни, първата ни целувка… Само че той се отдръпва, а аз не съм усетила нищо. Забелязвам колко е обнадежден и започвам да се питам какво да кажа, за да замажа положението.
— Беше чудесно. Много…
Млъквам, защото не мога да измисля нито една дума, която да е подходяща за случая.
— Не си ли припомни нищо? — Ерик оглежда лицето ми.
— Ами… не — отвръщам гузно, — но това не означава, че… наистина… дори съм възбудена! — Последната дума ми се изплъзва, преди да успея да се спра.
Това пък защо го казах? Изобщо не съм възбудена.
— Наистина ли? — Ерик грейва и оставя куфарчето.
А, не! Не става, просто не става. В никакъв случай!
Не мога да правя секс с Ерик. Още е рано. Първо, аз изобщо не го познавам. Второ, не съм прочела какво става след нежното стимулиране на бедрата.
— Но не чак толкова възбудена — поправям се аз. — Достатъчно, за да… да разбера… че очевидно ни е било… страхотно в спалнята… нали разбираш…
Престани да дрънкаш, Лекси.
— Както и да е — усмихвам се ведро. — Пожелавам ти приятен ден.
— И на теб — Ерик докосва нежно бузата ми, след това тръгва. Чувам го, че затваря вратата и се отпускам на един стол. За малко да направя гаф. Посягам към наръчника и бързо отварям на любовна игра.
Там е и фелацио, забелязвам аз. Има и честота на сексуалните контакти.
Тази работа може да ми отнеме известно време.
Два часа по-късно съм изпила три чаши кафе, но затварям прочетения наръчник, а главата ми ще се пръсне от новонаучената информация. Прочетох книгата от кора до кора и смея да кажа, че картинката ми е ясна.
Вече знам, че двамата с Ерик често прекарваме уикендите в „Луксозни бутикови хотели“. Разбрах, че обичам да гледам документални филми и сериала „Западното крило“. Двамата него имаме различно мнение за „Планината Броукбек“, някакъв филм за гей каубои. (Представяте ли си? Гей каубои?)
Научих, че двамата с Ерик обичаме вина от района на Бордо. Научих, че съм обладана от работата си и тя не ми излиза от главата по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Научих, че не търпя глупаците, не понасям хората, които си пилеят времето и съм от онези, които ценят красивото в живота.
Това е нещо ново.
Ставам и се приближавам до прозореца. Опитвам се да преглътна всичко научено. Колкото повече научавам за двайсет и осем годишната Лекси, толкова повече имам чувството, че тялото ми е било обитавано от напълно непозната. Тя не изглежда различна, просто е различна. Тя е шеф. Тя се облича в бежови маркови дрехи и носи бельо „Ла Перла“. Разбира от вина. Никога не яде хляб.
Тя е зряла жена. Точно така. Поглеждам се в огледалото и двайсет и осем годишното лице ме наблюдава оттам.
Как, по дяволите, да се отърва от мен, за да стана… нея?
Нещо ме подтиква да стана и да отида в стаята за дрехи. Все ще открия нещо там. Сядам пред елегантната тоалетка и оглеждам внимателно.
Погледнете всичко това. Старата ми тоалетка беше в розово и отгоре цареше пълен хаос — шалове и колиета бяха закачени на огледалото, навсякъде се търкаляха гримове. Тук е безупречно подредено. Сребърни бурканчета са подредени едно до друго, в някаква купа са оставени чифт обеци и огледало в стил ар деко.
Отварям първото шкафче и попадам на грижливо сгънати шалове, върху които е поставено дивиди, озаглавено „Амбиция“ — еп. 1. Грабвам го и го поглеждам недоумяващо, ала след малко се сещам, че това е риалитито, за което спомена Ейми. Значи са ме давали по телевизията.
Господи, трябва да го гледам. Първо, нямам търпение да разбера как съм изглеждала. Второ, това е нова част от загадката. По време на това риалити сме се запознали с Ерик. Това е бил големият ми пробив в работата. Сигурно навремето не съм имала представа каква важна роля е щяло да изиграе в живота ми.
Бързо отивам в хола и след доста усилия успявам да открия зад един панел дивидито. На огромните екрани из апартамента се появяват надписите. Пренавивам напред, докато не попадна на собственото си лице и тогава пускам.
Готова съм да се срамувам и да се скрия зад канапето, но се оказва, че изглеждам… съвсем не е зле! Зъбите ми вече са били оправени, незнайно как, макар че устата ми изглежда доста по-тънка, отколкото в момента. (Със сигурност знам, че имам колагенови импланти.) Кестенявата ми коса е изправена и вързана на опашка. Облечена съм в черен костюм, съчетан с аквамаринова риза и изглеждам като истинска бизнес дама.
— Трябва да успея — обяснявам аз на водещия. — Трябва да спечеля.
Леле! Изглеждам толкова сериозна. Просто не мога да повярвам. Защо ми се е приискало да спечеля някакво риалити?
— Добро утро, Лекси! — стряска ме непознат глас. Спирам дивидито и се обръщам към жена на петдесет и няколко. Тя е с прибрана прошарена коса, рокля на цветя и държи пластмасова кофа, пълна с почистващи препарати. От джоба й се подава айпод, а от слушалките са носи оперна музика.
— Станала си вече! — заявява тя с пронизителен глас. — Как си? По-добре ли е днес? — Долавям доста простоват акцент, примесен с италиански.
