Грабвам пликовете с омекнали пръсти. Бузите ми горят и аз му обръщам гръб. Толкова неудобно се получи. Трябва да се махна час по-скоро. Къде ми беше умът?
— Достатъчно ли е?
Гласът му ме изненадва. Аз се завъртам и го виждам да слиза по стълбите, лицето му е напрегнато и обнадеждено. В този момент всички преструвки отлитат. Последните три месеца отлитат. Оставаме отново само двамата.
— Ами… не знам — отвръщам накрая. — Достатъчно ли е?
— Ти решаваш. Каза, че трябва да си спомниш нещо. Искаше нишка, която да ни свърже с… нас. — Той прави нова крачка към мен. — Сега вече имаш спомен.
— Да, и той е най-тънката нишка на света. Една мелодия. — Опитвам се да се засмея. — Също като… паяжина е. Като воал.
— Тогава дръж се за нея. — Тъмните му очи не се откъсват от моите, той слиза по стълбите и хуква към мен. — Задръж спомена, Лекси, не му позволявай да ти се изплъзне. — Щом стига до мен, ме прегръща и притиска до себе си.
— Няма — прошепвам и го притискам. Никога повече няма да му позволя да си отиде. Няма да го забравя.
Когато най-сетне вдигам глава, три деца ме наблюдават от стълбите на съседната къща.
— Ихааа — подвиква едното. — Сексиии!
Избухвам в смях, въпреки че очите ми са пълни със сълзи.
— Да — съгласявам се и кимам към Джон. — Секси.
— Секси — кима той към мен и ме прегръща през кръста, а палците му нежно докосват ханша ми.
— Джон! — Притискам длан към устата си, сякаш ми е дошло неочаквано вдъхновение. — Познай какво! Спомних си още нещо.
— Какво? — Лицето му грейва. — Какво си спомни?
— Спомням си как влизам у вас… как оставяме телефоните отворени… и правим най-хубавия секс, който можеш да си представиш, при това цели двайсет и четири часа. — Дори помня точната дата.
— Наистина ли? — усмихва се Джон, но ми се струва озадачен. — Кога?
— Шестнайсети октомври 2007. Някъде към… — поглеждам часовника си. 16.57.
— Аха — усеща се той. — Разбира се. Да, и аз го помня. Беше страшна работа, нали? — Той прокарва пръст по гърба ми и аз усещам тръпка на нетърпение. — Защо ми се струва, че беше четирийсет и осем часа, а не двайсет и четири?
— Прав си — цъкам с език. — Как можах да забравя.
— Ела — Джон ме повежда по стълбите, стиска ръката ми, а децата ръкопляскат и подвикват.
— Между другото — обяснявам аз, когато той затваря вратата. — Не съм правила хубав секс от 2004 година. Да знаеш.
Джон се смее. Той сваля полото с един замах и аз усещам прилив на страст. Тялото ми го помни, дори аз да не го помня.
— Приемам предизвикателството. — Той се приближава, поема лицето ми в длани, поглежда ме за миг, притихнал и целеустремен, докато усещам как се разтапям от желание. — Напомни ми… какво стана, след като четирийсет и осемте часа приключиха.
Не издържам повече и притеглям лицето му за целувка. Нея няма да забравя, ще я помня завинаги.
— Ще ти кажа — шептя до горещата му гладка кожа. — Ще ти кажа, когато си спомня.
Информация за текста
© 2008 Софи Кинсела
© 2008 Цветана Генчева, превод от английски
Sophie Kinsella
Remember Me, 2008
Сканиране, разпознаване и редакция: bambo, 2009
Издание:
Софи Кинсела. Пожелай ми слънчогледи
ИК „Кръгозор“, 2008
Редактор: Светла Евстатиева
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15830]
Последна редакция: 2010-04-04 12:00:00
1
It’s Raining Men (ориг.) — заглавие на песен, изпълнявана от The Water Girls. — Б. ред.
2
„Танцуващата кралица“ — най-големият хит сингъл на шведската група АББА, записан през 1975 година. — Б.пр.
3
„Ние сме семейство“ — песен от едноименния албум на „Систър Следж“, издаден през 1979 година. — Б.пр.
4
„Хрониките на Нарния“ е популярна поредица от седем романа за деца, смятана за един от шедьоврите на К. С. Луис. Те разказват за приключенията на група деца, играещи ключова роля в историята на митичната страна Нарния, където магията е всекидневие, а доброто води вечна борба със злото. ИК „Труд“. — Б.пр.
5
Cafe au lait (фр.) — кафе с мляко. — Б.пр.
