чашката, и чувам весел глас:
— Здравейте отново!
Жената е с късо подстригана руса коса и сгъва пастелни пуловери в отдела на „Ралф Лорън“.
— Здравейте — отвръщам колебливо. — Познаваме ли се?
— О, не — усмихва се тя. — Помня ви от миналата година.
— Миналата година ли?
— Бяхте тук и купихте риза за вашия… човек. — Тя поглежда ръката ми. — Подарък за Коледа. Говорихме си дълго, докато опаковах подаръка. Никога няма да забравя.
Поглеждам я и се опитвам да си представя. Аз съм застанала тук, за да напазарувам за Коледа. Старата Лекси сигурно е била в бежов делови костюм, сигурно е бързала и е била намръщена от притеснение.
— Много се извинявам. Имам ужасна памет. Какво съм казала?
— Не се притеснявайте! — смее се тя. — Как да помните? Аз ви запомних, защото бяхте толкова… — замълчава и задържа пуловера. — Може да ви се стори глупаво, но ми се сторихте толкова влюбена.
— Ясно — кимам аз. — Ясно. — Отмятам кичур коса, налагам си да се усмихна и да си тръгна. Просто съвпадение, нищо повече. Не е кой знае какво. Хайде, усмихни се и си върви.
Само че докато стоя пред щанда, а до мен мигат пъстрите светлини и хорът пее, а странна руса жена ми напомня какво съм правила миналата Коледа, заровените чувства изплуват и се опитват да се надигнат. Чекмеджето започва да проскърцва в опит да се отвори и аз не мога повече да държа миналото на тъмно.
— Въпросът може да ви се стори… странен… — Потривам горната си устна. — Казах ли как се казва?
— Не. — Жената ме поглежда с любопитство. — Само казахте, че ви е събудил за нов живот. Преди това не било така. Бяхте толкова щастлива, направо възторжена. — Тя оставя пуловера и ме поглежда с огромно любопитство. — Не помните ли?
— Не.
Нещо се свива в гърлото ми. Ставало е въпрос за Джон. Джон, за когото се опитвах да не мисля всеки ден, откакто си тръгнах.
— Какво му купих?
— Тази риза, доколкото си спомням. — Тя ми подава бледозелена риза, след това се обръща към друг клиент. — Какво да ви покажа?
Аз оглеждам ризата и опитвам да си представя Джон в нея. Нали аз съм му я избрала. Опитвам се да си припомня изпитаното щастие. Дали не е от виното, дали не е просто умората в края на дълъг изтощителен ден? Просто не мога да оставя ризата. Не мога.
— Ще я купя — заявявам, веднага щом жената се освобождава. — Не я опаковайте.
Не знам какво ми става. Докато излизам от „Ландриджес“ и чакам такси, все още стискам зелената риза, а после я притискам до лицето си като някакво спасение. Главата ми бръмчи, светът се върти бясно около мен, имам чувството, че се разболявам от грип.
Някакво такси спира и аз се качвам на автопилот.
— Накъде? — пита шофьорът, но аз не го чувам. Не мога да спра да мисля за Джон. Бръмченето в главата ми се усилна, а аз стискам ризата…
Тананикам си.
Нямам представа какво прави главата ми. Тананикам си непозната мелодия. Знам, че тази мелодия ме свързва с Джон.
Тази мелодия ми напомня за Джон. Тя е Джон. Научила съм я от него.
Затварям очи и отчаяно се опитвам да проследя откъде изникна… и тогава, като светлина в мрака, споменът се появява. Да, спомен.
Спомням си нещо. Спомням си го него. Двамата сме заедно. Въздухът мирише на сол, брадичката му драска, сив пуловер… и тази мелодия. Точно така. Това е само миг, нищо повече.
Само че той е моят миг. Само мой.
— Миличка, накъде? — Шофьорът се е обърнал и е отворил преградното стъкло.
Поглеждам го така, сякаш говори на чужд език. Не искам да допусна нищо друго в главата си, трябва да задържа този спомен, трябва да го пазя…
— За бога! — Той извива очи. — На-къ-де?
Има само едно място, към което да се отправя.
— Към… към… Хамърсмит. — Той се обръща, включва на скорост и потегляме.
Докато таксито пресича Лондон, аз седя с изпънат гръб и стискам колана. Имам чувството, че в главата ми има безценна течност и ако я разклатя, ще се изсипе. Не мога да мисля за нея — да не би да се изпари. Не мога да говоря, нито да поглеждам през прозореца, иначе ще отлети. Трябва да запазя спомените си непокътнати. Трябва да му разкажа.
Пристигаме на улицата на Джон, аз подавам някакви пари на шофьора и слизам. В този момент си казвам, че първо трябваше да му звънна. Вадя мобилния, набирам номера му. Ако не си е у дома, ще отида там, където е в момента.
— Лекси — обажда се той.
— Аз съм тук — възкликвам. — Спомних си.
Той мълчи. Но аз чувам стъпките му вътре. В следващата минута входната врата се отваря и той застава пред мен — в поло, дънки и стари гуменки.
— Спомних си нещо — изстрелвам аз, без да му дам възможност да каже и дума. — Спомних си една мелодия. Не я знам, но знам, че съм я слушала с теб, някъде на плажа. Сигурно сме ходили на плаж. Слушай! — започвам да си тананикам. — Помниш ли?
— Лекси… — Той вдига ръце. — За какво говориш? Къде носиш тази риза? — отново я поглежда. — Моя ли е?
— Чула съм песента с теб на плажа! Сигурна съм. — Знам, че говоря несвързано, но не мога да се овладея. — Помня соления въздух, помня, че брадичката ти драскаше, че мелодията звучеше така… — Отново започвам да тананикам, знам, че мелодията започва да ми се губи. Най-сетне се отказвам и го поглеждам с надежда. Той се е намръщил, но ми се струва учуден.
— Не си спомням — отвръща той.
— Ти не помниш? — Впивам поглед в него вбесена, неспособна да повярвам. — Ти не помниш? Я стига! Мисли! Беше студено, но на нас ни беше топло, не се беше бръснал, беше със сив пуловер…
Лицето му ненадейно се променя.
— Господи! Когато ходихме в Уитстейбъл. Това ли помниш?
— Не знам — вдигам безпомощно рамене. — Може би.
— Ходихме до Уитстейбъл за един ден. — Той кима. — Бяхме на плажа. Беше страшен студ, носехме си радио… я пак запей.
Изобщо не трябваше да споменавам мелодията. И без това не мога да пея. Силно смутена, започвам да тананикам отново. Един господ знае какво ще излезе този път.
— Чакай. Не я ли пускаха тази песен навсякъде? „Кофти ден“.
Той започва да тананика и аз имам чувството, че сънят ми се превръща в реалност.
— Да! — писвам аз. — Точно това е! Това е песента.
И двамата мълчим, а Джон потрива лицето си и ми се струва умислен.
— Значи това е всичко, което помниш? Една мелодия.
Така го казва, че се чувствам като истинска глупачка, задето съм хукнала да прекося половин Лондон. И в този момент студената истина се сблъсква с щастието ми. Той вече не се интересува от мен, животът му е продължил напред. Сигурно си е намерил ново гадже.
— Да. — Прочиствам гърлото си и се опитвам да се направя на незаинтересована. — Това е. Просто исках да ти кажа, че съм си спомнила нещо. Ей така, да знаеш. Та… както и да е… Радвам се, че се видяхме. Чао.
