— Как мина в службата със сделката?
— Добре — кимам аз.
— Браво. Радвам се за теб.
Кима като някоя кукла и се кани да се обърне и да си тръгне. А все още не знае.
— Напускам Ерик — изричам истината. — Тъкмо си тръгвах. Събрала съм си багажа, таксито ще дойде…
Не исках да видя реакцията на Джон, но просто не устоях. По лицето му грейва надежда. След това угасва.
— Радвам се — отвръща той. — Сигурно ти трябва време, за да премислиш всичко. Предстои ти нов живот.
— О, Джон… — гласът ми звучи дрезгаво, да не говорим, че нямам представа какво искам да кажа.
— Недей. — Той клати глава и успява да се усмихне. — Ние изпуснахме нашето време.
Не е честно.
Не е.
През прозореца зад Джон виждам черно такси да влиза на паркинга. Джон проследява погледа ми и аз забелязвам как пребледнява. Когато се обръща към мен, е отново усмихнат.
— Ще ти помогна да свалиш багажа.
След като багажът ми е качен в таксито и съм дала на шофьора адреса на Фи, заставам срещу Джон и нямам представа как ще си вземем сбогом.
— И така…
— И така… — Той докосва ръката ми. — Погледни се само.
— Ами ти… — преглъщам аз. — Погледни се и ти.
С разтреперани колене влизам в таксито и се протягам към вратата. Не успявам да я затворя веднага, блъсвам я по-силно и се чува ужасен трясък.
— Джон? — вдигам поглед към мястото, където е застанал. — Двамата с теб… добре ли ни беше?
— Много. — Гласът му е толкова тих, че едва долавям отговора. Когато кима, забелязвам и любовта, и тъгата. — Наистина много.
По бузите ми рукват сълзи, а стомахът ме присвива от остра болка. Започвам да се размеквам. Мога да отворя вратата, мога да му кажа, че съм си променила решението…
Не, не мога. Не мога просто да хукна от един мъж, когото не помня, към друг.
— Трябва да тръгвам — прошепвам и се обръщам, за да не го виждам повече. Притискам очи. — Трябва да тръгвам. Трябва да тръгвам.
Затварям тежката врата. Таксито бавно потегля.
Двайсет и първа глава
Светът наистина е полудял. Ще ви дам и доказателство. Докато влизам в „Ландриджес“ и развивам цикламения си шал, потривам очи. Едва 16 октомври е, а коледната украса е навсякъде. Коледната елха е цялата покрита с дрънкулки, на мецанина има хор, който не спира да припява.
Скоро приготовленията за Коледа ще започнат още от първи януари. Или пък ще организират допълнителна Коледа по средата на годината. Или защо да не е Коледа непрекъснато, дори през лятото.
— Специална цена за подаръчните комплекти на „Калвин Клайн“ — повтаря отегчено момиче в бяло и аз криввам настрани, за да не ме напръска. След като Дебс поразмисли, се оказа, че обича парфюм. Може пък да й купя.
— Да, ако обичате — обръщам се към момичето и то за малко да падне от изненада.
— За подарък ли е? За празниците? — Девойката се втурва зад щанда, преди да съм решила нещо друго.
— За подарък, но не за празниците.
Докато тя опакова, аз се оглеждам в огледалото зад нея. Косата ми е все още дълга и лъскава, макар и не в онзи наситен нюанс като преди. Облечена съм в дънки и зелена жилетка, с удобни кожени гуменки. Нямам никакъв грим, на лявата ръка не нося пръстен.
Харесва ми онова, което виждам. Харесвам живота си.
Може би животът ми вече не е мечта. Може и да не съм милионерка, която живее в просторен апартамент, от който се вижда цял Лондон.
Но пък Балам е приятно място. Най-хубавото е, че офисът ми е на горния етаж, така че не ми се налага да пътувам. Може би затова не се побирам вече в онзи малък размер дънки. Сигурно и защото всяка сутрин изяждам по три препечени филийки.
За три месеца бизнесът потръгна толкова добре, че понякога ми се иска да се ощипя. Договорът с „Порше“ стана и от пресата проявяват страхотен интерес. Сключих още една сделка за снабдяването на ресторантска верига, а днес Фи продаде любимия ми дизайн — на оранжеви кръгове — на нашумял СПА център.
Плащам парфюма, грабвам си чантата и тръгвам да обиколя магазина. Минавам покрай неприлично високи обувки и се сещам за Розали. Не мога да не се усмихна. Щом разбра, че двамата с Ерик се разделяме, Розали заяви, че нямало да вземе ничия страна, че аз съм най-близката й приятелка и тя ще бъде моята опора, моята скала.
Веднъж дойде да ме види. Закъсня с цял час, защото новата й навигационна система не познавала кварталите на юг от реката, а след това остана силно травматизирана от уличните банди, които вилнеели в този район. (Две хлапета по на осем се разправяли на висок глас.)
Тя обаче се справи по-добре от мама, която благополучно отказа всички посещения заради болести на кучетата. Все още не сме разговаряли с нея след последния път, когато ходих да я видя.
Затова пък Ейми ме държи в течение. В деня след посещението ми, без да каже и дума, мама събрала една камара дрешки с къдрички и ги изпратила в „Оксфам“. След това си записала час на фризьор. Сега е с къса коса, която много й отива, и си е купила модерни панталони. Освен това повикала човек, който да ликвидира сухата плесен и да отнесе някъде плочките на татко.
Знам, че отстрани не изглежда кой знае какво. Само че в света на мама това са гигантски крачки.
А най-хубавото е, че Ейми се справя блестящо в училище! Незнайно как е успяла да се запише в бизнес курса за напреднали и учителката й не може да повярва какви резултати постига. По Коледа ще дойде да поработи с нас, а аз нямам търпение да се видим.
Що се отнася до Ерик… въздишам всеки път, когато се сетя за него.
Той все още си мисли, че сме разделени временно, въпреки че аз се свързах с адвоката му, за да уреди развода. Около седмица след като се изнесох, той ми изпрати напечатан документ, озаглавен „Лекси и Ерик: Наръчник за раздяла“. Предлага да си организираме среща на високо равнище всеки месец. Засега не сме провели нито една. В момента не мога да се виждам с него.
Нямам сили да прочета и статиите в наръчника, озаглавени „Секс при раздяла: изневяра, самозадоволяване, помирение и др.“ Други ли? Какво, за бога…
Недей! Дори не си го помисляй. Няма никакъв смисъл да се връщам към миналото. Няма смисъл да си блъскам главата над онова, което е било. Както казва Фи, трябва да гледаме напред. Много съм добра в това отношение. През повечето време имам чувството, че миналото е един друг свят, който е запечатан в главата ми и няма начин да излезе.
Спирам на щанда за аксесоари и купувам алена лачена чанта за Фи. След това се качвам на горния етаж и избирам тениски в стила на седемдесетте за Каролин.
— Празнично греяно вино? — Мъж в шапка на Дядо Коледа предлага поднос с чашки и аз посягам към една. Продължавам напред и разбирам, че съм се объркала и съм навлязла в отдела за мъже. Няма значение. Не бързам. Обикалям още няколко минути, отпивам от ароматното червено вино, слушам коледните песни и наблюдавам пъстроцветните светлини…
Господи, ето че и на мен ми подейства. Усещам коледното настроение. Лоша работа. Едва октомври е. Трябва да си тръгна, преди да започна да купувам коледни сладкиши, сидита с песните на Бинг Кросби и да се питам дали няма да пуснат по телевизията „Магьосникът от Оз“. Тъкмо се оглеждам, за да оставя някъде
