— Лекси, всички знаем, че си нежна душа — извива очи Стивън.
— Какво се опитваш да ни кажеш, че трябва да сме бедни ли?
— Изобщо не казвам, че трябва да сте бедни! — Опитвам се да сдържам раздразнението си. — Опитвам се да ви накарам да си припомните какво е да си на дъното. Всички сте много далече от това. — Разпервам ръце. — Но аз знам какво е. Имам чувството, че се е случило преди шест седмици. Аз бях бедно момиче. Нямах пари, с нетърпение чаках премиите и се питах дали някога нещо ще се промени, докато стоях под проливния дъжд… — Неочаквано усещам, че съм се отнесла. — Както и да е. Мога само да ви кажа, че колкото и да й дадете като премия, тя ще бъде щастлива и доволна.
Всички мълчат. Поглеждам Ерик и забелязвам, че той ме наблюдава с изкуствена усмивка.
— Така — Пени извива вежди. — Ще се върнем отново на Сали Хедж. — Тя отбелязва нещо на листа.
— Благодаря. Не исках да ви прекъсвам. Продължавайте. — Грабвам кафеника и се опитвам да изляза безшумно от стаята, но се спъвам в куфарче, което някой е зарязал на пода.
Може да дадат премия на Сали Хедж, а може и да не й дадат. Аз поне казах онова, което мислех. Посягам към вестника и тъкмо го разгръщам, за да прегледам наемите, когато Ерик излиза от кабинета.
— Здрасти — обаждам се аз. — Да не би да си почивате?
— Лекси. Искам да ти кажа няколко думи. — Той ме повежда към спалнята и затваря вратата, а противната усмивка е все още лепната на лицето му. — Моля те, повече не си позволявай да се намесваш в моята работа.
Господи, той май е вбесен.
— Ерик, много се извинявам, че прекъснах съвещанието ви — отвръщам бързо. — Просто изразих мнението си.
— Не ми трябва мнението ти.
— Не е ли хубаво да обсъждаме някои неща? — питам удивена. — Дори в случаите, когато не сме на едно мнение? Че тъкмо това поддържа връзката между двама съпрузи. Разговорите!
— Не съм съгласен.
Изстрелва думите остро и грубо. Усмивката продължава да трепка по лицето му, също като маска, сякаш се опитва да скрие колко е вбесен. В този момент имам чувството, че от очите ми се вдига пелена. Аз не познавам този човек. Не го обичам. Нямам представа какво търся в дома му.
— Ерик, много се извинявам. Няма… няма да се повтори. — Приближавам до прозореца и се опитвам да събера мислите си. След това се обръщам към него: — Мога ли да те попитам нещо, след като така и така започнахме този разговор? Кажи ми честно, какво мислиш за нас, за брака ни? За отношенията ни?
— Мисля, че имаме напредък — кима Ерик и настроението му видимо се подобрява, сякаш сме преминали на въпрос, включен в дневния ред. — Ставаме по-интимни… ти имаш проблясъци… научи всичко необходимо от наръчника… според мен нещата си идват на мястото. А това е чудесно.
Имам чувството, че говори за бизнес. Все едно е подготвил пауърпойнт презентация с графики, които илюстрират щастието ни. Как е възможно да е така, след като изобщо не се интересува какво мисля?
— Ерик, много се извинявам. — Въздъхвам дълбоко и се тръшвам на велурения стол без облегалка. — Просто не съм съгласна с теб. Изобщо не сме станали по-интимни. Мисля, че сега е моментът да призная, че нямам никакви проблясъци. Излъгах те.
Ерик ме гледа потресен.
— Излъгала си ме? Защо?
— Най-добре да си кажем истината — опитвам се да импровизирам. — Истината е, че не съм си спомнила абсолютно нищо. Ти си все още мъж, с когото се запознах преди няколко седмици.
Ерик присяда тежко на леглото и двамата мълчим. Посягам към черно-бялата снимка на двамата от сватбата. Вдигнали сме чаши, усмихваме се и на пръв поглед изглеждаме неземно щастливи. За пръв път се вглеждам внимателно и забелязвам напрежението, стаено в очите ми.
Вече ми е ясно колко щастлива съм била. Интересно, кога ли съм разбрала, че съм допуснала грешка?
— Ерик, нека си кажем истината. — Въздишам и оставям снимката на камината. — Просто не се получава. Нито за мен, нито за теб. Аз съм с мъж, когато не познавам, а ти си с жена, която не помни абсолютно нищо.
— Това няма значение. Създаваме нов брак. Започваме отново. — Той размахва ръце, за да подчертае думите си. Имам чувството, че всеки момент ще заговори за брака в еднообемните пространства.
— Нищо подобно — клатя глава. — Не мога да продължавам по този начин.
— Можеш, мила. — Ерик веднага преминава на режим „загрижен съпруг на умствено разстроена жена“. — Да не би да се напрягаш прекалено много? Почини си.
— Не ми трябва почивка! Искам да бъда себе си! — Изпъвам гръб и разбирам, че повече не мога да крия разочарованието си. — Ерик, аз не съм момичето, за което си се оженил. Нямам представа коя съм била през последните три години, но това не съм била истинската аз. Аз обичам пъстрите цветове. Обичам бъркотията. Обичам… — Размахвам ръце. — Обичам спагети! През всичкото това време не съм била гладна за успех, просто съм била гладна.
Ерик не може да повярва.
— Мила — казва той. — След като означава толкова много за теб, ще ти купим спагети. Ще накарам Джана да поръча…
— Изобщо не става въпрос за спагетите. Ерик, ти просто не разбираш. През последните няколко седмица играех роля. Не мога повече. — Посочвам огромния екран. — Не си падам по тези високотехнологични играчки. Честно казано, предпочитам да живея в къща.
— В къща ли? — Ерик ме поглежда ужасен, сякаш съм му съобщила, че искам да живея с глутница вълци и да родя вълчета.
— Този апартамент е фантастичен, Ерик. — В този момент се чувствам виновна, че омаловажавам постижението му. — Той е невероятен и аз искрено му се възхищавам. Просто не съм създадена да живея в… еднообемни пространства.
Боже! Просто не мога да повярвам. Аз направих неговия жест.
— Шокиран съм, Лекси — ококорил се е той. — Нямах представа, че си се чувствала по този начин.
— Но най-важното е, че ти не ме обичаш. — Гледам го право в очите. — Не обичаш мен.
— Напротив, обичам те! — Той започва да си връща самообладанието. — Знаеш, че те обичам. Ти си талантлива, красива…
— Мислиш, че съм красива ли?
— Точно така. — Той май е обиден. — Разбира се!
— Мислиш, че колагеновите ми устни са красиви — поправям го аз и клатя глава. — Че фасетките на зъбите ми са добре поставени, че косата ми е професионално изправена.
Ерик млъква. Забелязвам, че не може да повярва на чутото. Сигурно съм му казала, че всичко по мен е естествено.
— Трябва да се изнеса. — Отдръпвам се на няколко крачки и свеждам поглед към килима. — Много се извинявам, но напрежението е прекалено голямо.
— Май прибързахме — заявява накрая той. — Може би да се разделим за кратко… След седмица или две всичко ще ти се избистри и тогава ще поговорим отново.
— Да — кимам аз. — Може би.
Чувствам се странно, докато си прибирам нещата. Това не е моят живот. Това е животът на друго момиче. Натъпквам абсолютния минимум в куфарите „Гучи“, които открих в гардероба — бельо, дънки, няколко чифта обувки. Чувствам, че нямам право да посягам към бежовите маркови костюми. А и честно казано, не ги искам. Тъкмо довършвам, когато усещам, че не съм сама. Обръщам се и виждам Ерик на вратата.
— Трябва да изляза — обяснява той. — Ти ще се справиш ли?
— Да, ще се справя. Ще взема такси до Фи. Тя ще се прибере по-рано от работа. — Дръпвам ципа на
