За моя огромна изненада някой започва да ръкопляска. И в следващия миг всички ме аплодират.
— Престанете. — Очите ми парят и аз мигам, за да прогоня сълзите. — Глупаци такива! Аз не постигнах нищо. Провалих се.
Поглеждам Фи, а тя ръкопляска най-силно от всички.
— Както и да е. — Успявам да се овладея. — Както вече ви казах, уволниха ме, затова отивам до близката кръчма да се напия. Иска ли някой да дойде с мен?
Към три часа сметката в бара е около триста кинта. Повечето от колегите се върнаха в офиса, включително и Байрън, който ту влизаше, ту излизаше от кръчмата и молеше хората да се върнат на работа в продължение на цели четири часа.
Получи се едно от най-готините партита, на които съм била. Когато извадих платинената кредитна карта Амекс, надуха музиката за нас, донесоха ни мезе, а Фи изнесе реч. Ейми изпълни караоке версия на „Кой иска да е милионер“ на Франк Синатра, след това я изгониха от бара, защото се усетиха, че е малолетна. (Казах й да се върне в офиса и да ме чака там, но тя май кривна към „Топ Шоп“.) След това две момичета, които почти не познавах, направиха фантастична имитация на Саймън Джонсън и сър Дейвид Олбрайт. Очевидно случката е била на Коледа, но аз не я помня. Всички се забавляваха страхотно и аз бях единствената, която не се напи. Нямаше как, защото в четири ми предстоеше среща с Кен Алисън.
— И така — Фи вдига чашата. — За нас. — Чуквам се с Дебс и Каролин. Останали сме само четирите. Също като едно време.
— За безработицата — заявява строго Дебс и вади чадърче от косата си. — Не че те обвиняваме, Лекси — бърза да добави тя.
Отпивам глътка вино и се навеждам напред.
— Добре, момичета. Трябва да ви кажа нещо. Само че не искам да го споменавате пред никого.
— Какво? — заблестяват очите на Каролин. — Да не си бременна?
— Не, глупачке! — Зашепвам: — Направих сделка. Това се опитвах да обясня на Саймън Джонсън. Една компания иска да използва старите ни ретро дизайни. Иска да пусне ограничена версия. Ще използват името „Делър“, ще пуснат страхотна реклама… ще бъде невероятно! В момента адвокатът подготвя документите. Трябва само да подпишем договора.
— Страхотно, Лекси! — Дебс ми се струва объркана. — Как ще стане, след като си уволнена?
— Директорите ми дават лиценза за стария дизайн, и то за никакви пари. Толкова са глупави! — Посягам към един пелмен, но го оставям, защото съм твърде развълнувана, за да ям. — Това може да е просто началото! Има толкова богат архивен материал. Ако се получи, ще можем да се разраснем, да вземем хора от стария екип… да станем истинска компания.
— Не мога да повярвам, че не се интересуват — Фи клати глава.
— Напълно са отписали мокетите и подовите покрития. Интересуват ги единствено системите за домашно забавление. Нищо, така е дори по-добре! Те ми дават лицензите почти без пари. А печалбата ще бъде за мен. И за хората, които работят за мен.
Поглеждам ги и чакам да се усетят.
— Ние ли? — грейва Дебс. — Искаш да работим за теб ли?
— Ако искате — отвръщам с неудобство. — Помислете си първо, просто ви давам идея…
— Аз съм съгласна — заявява без колебание Фи. Отваря пакетче чипс и натъпква цяла шепа в устата си. — Само че, Лекси, все още не разбирам какво става. Те не се ли зарадваха, когато им каза за сделката? Не се ли запалиха?
— Дори не попитаха с кого е — свивам рамене. — Решиха, че става въпрос за някой от проектите на Ерик. — Казаха, че нямало начин да спася отдела с няколко апартамента! — имитирам аз Саймън Джонсън.
— А коя е компанията? — пита Дебс. — Хайде, кажи.
Поглеждам Фи и не успявам да сдържа усмивката си.
— „Порше“.
Двайсета глава
Всичко е готово. Притежавам официалния лиценз на дизайна на „Мокети Делър“. Вчера се срещнах с юриста, днес сутринта още веднъж. Всичко е подписано и аз направих банковия превод. Утре имам среща с Джеръми Нортпул и ще подпишем сделката с „Порше“.
Пристигам си вкъщи все още под влиянието на адреналина. Трябва да се обадя на момичетата, за да им разкажа какво става. След това да помисля къде да се установим. Трябва ни офис, по възможност евтин и на удобно място. Може би в Балам.
Можем да си сложим пъстроцветни светлини, казвам си аз, обзета от радост. Защо не. Офисът ще си бъде наш. А в тоалетната ще има прилично огледало, на което да можем да се гримираме. Докато сме на работа, ще свири музика.
От кабинета на Ерик долитат гласове. Значи се е върнал от Манчестър, докато съм била при юриста. Надниквам през отворената врата и виждам, че всички ръководни кадри от службата му са се скупчили около масичката за кафе, а в средата се вижда празен кафеник. Клайв е тук, шефката на отдел „Кадри“, Пени и един тип, който се казва Стивън, за когото така и не успях да разбера с какво точно се занимава.
— Здрасти! — усмихвам се на Ерик. — Добре ли мина пътуването?
— Чудесно — той кима и ме поглежда учуден. — Ти не си ли на работа?
— Ще ти обясня… по-късно. — Оглеждам събралите се и тъй като се чувствам великолепно след успешното утро, предлагам: — Да ви донеса ли още кафе?
— Джана ще донесе, мила — поглежда ме неодобрително Ерик.
— Няма проблем. Аз съм свободна.
Отивам в кухнята и си пея, докато наливам гореща вода, пращам есемеси на Фи, Каролин и Дебс, за да им кажа, че всичко е минало добре. Довечера ще се видим и ще обсъдим всичко Каролин ми пусна имейл днес сутринта, за да ми каже колко е възторжена, да ми разкаже за новите си идеи и за възможни нови сделки. А Дебс драпа със зъби и нокти да стане пиар.
Ще сме страхотен екип. Знам го със сигурност.
Връщам се в кабинета на Ерик с пълен кафеник и започвам да наливам дискретно, докато слушам разговора им. Пени държи списък с хората, а срещу всеки е написала някакви цифри.
— Според мен Сали Хедж не заслужава нито повишение, нито премия — обяснява тя, докато наливам. — Твърде посредствена е. Благодаря, Лекси.
— Сали ми харесва — намесвам се аз. — Знам, че напоследък майка й беше тежко болна.
— Така ли? — Пени прави физиономия, с която очевидно иска да покаже, че й е все едно.
— Лекси се сприятелява с всички секретарки и обикновени служители, когато дойде в офиса — смее се Ерик. — Много я бива в тези нещица.
— Не са никакви „нещица“! — сопвам се, ядосана от пренебрежителното му отношение. — Просто съм си приказвала с нея. Тя е много интересен човек. Знаете ли, че за малко не е попаднала в националния отбор по гимнастика? Може да прави предно кълбо на греда.
Всички се ме зяпнали в пълно недоумение.
— Както и да е. — Пени отново се навежда над листа. — Разбрахме се. Този път няма повишение, нито премия, след Коледа ще мислим пак. Следващият е Деймиън Грийнслейд…
Знам, че това не ми влиза в работата, но не мога да премълча. Представям си как Сали очаква премиите. А когато разбере, ще остане толкова разочарована.
— Извинете! — Трясвам кафеника на поставката му и Пени се сепва изненадана. — Може ли да кажа нещо? Работата е там, че… премията може да не е кой знае какво за възможностите на фирмата. В интерес на истината тя е капка в морето, но за Сали Хедж сумата е от огромно значение. Някой от вас помни ли времето, когато сте били млади и бедни и сте се опитвали да се изкачите на върха? — Оглеждам мениджърите на Ерик, облечени в скъпи дрехи, накичени със скъпи аксесоари. — Защото аз помня онова време.
