— Ами… аз… всъщност… не. Ако ми напомниш…
Байрън не ми обръща никакво внимание. Прави крачка навътре в кабинета, пляска бутилката в дланта си, а челото му е набраздено от дълбоки бръчки.
— Дай де се разберем — започва бавно той. — Всъщност ти не помниш абсолютно нищо, така ли?
Всичките ми инстинкти са в бойна готовност. Той е като котарак, който дебне нищо неподозираща мишка и преценява дали жертвата е достатъчно немощна.
Той иска мястото ми.
Щом осъзнавам този факт, започвам да се чувствам като пълна глупачка, която не се е сетила по-рано. Естествено, че моят пост му е целта. Аз съм надминала постиженията му и сега той сигурно ме мрази, въпреки че се прави на любезен.
— Не че не помня нищо! — възкликвам бързо, сякаш самата мисъл за подобно нещо е невъзможна. — Губят ми се само последните три години.
— Последните три години ли? — Байрън отмята назад глава и избухва в смях. — Извинявай, Лекси. Знаеш не по-зле от мен, че в този бизнес три години са цяла вечност.
— Скоро ще наваксам — заявявам самоуверено. — А лекарите казаха, че с течение на времето спомените ми ще се върнат.
— А може и да не се върнат. — Той си придава съчувствено изражение. — Сигурно си много притеснена, Лекси. Може празнотата в главата ти да остане там завинаги.
Срещам погледа му и се стягам, доколкото мога. Добър опит. Само че няма да ме стреснеш толкова лесно.
— Сигурна съм, че всичко ще се оправи в най-скоро време — отвръщам остро. — Ще се върна на работа и ще ръководя отдела. Одеве си побъбрих със Саймън Джонсън — лъжа аз.
— Ясно — той продължава да подмята бутилката. — И какво смяташ да правиш с Тони Дюкс?
Мама му стара. Успя да ме прецака. Не мога да му кажа абсолютно нищо за Тони Дюкс и той много добре го знае. Размествам документите на бюрото.
— Защо… не е ли по-добре ти да вземеш решение по този въпрос — подхвърлям най-сетне.
— С удоволствие! — той ми се усмихва победоносно. — Ще се погрижа за всичко. Ти се оправяй, Лекси. Не бързай и не се притеснявай за нищо!
— Да… благодаря — насилвам се да говоря любезно. — Много ти благодаря, Байрън.
— И така… — На вратата застава Дейна. — Виждам, че двамата обсъждате важни неща. Наваксваш ли, Лекси?
— Разбира се — отвръщам през стиснати зъби. — Байрън много ми помага.
— Стига да мога… — той разперва ръце. — На твое разположение съм. При това с непокътната памет.
— Супер! — Дейна поглежда часовника си. — Лекси, трябва да вървя на обяд, но ако тръгнем веднага, можем да се видим навън…
— Извинявай, Дейна — бързам да откажа аз. — Ще остана още малко, за да прочета още някои от документите.
Няма да си тръгна, без да съм поговорила с Фи. По никакъв начин.
— Добре — тя се усмихва доволно. — Много се радвам, че си добре, Лекси. Звънни, щом решиш да се върнеш. — Тя показва с ръка как ми се обажда и аз повтарям жеста й.
— Ще се чуем.
Двамата излизат и аз чувам думите на Байрън:
— Дейна, може ли да поговорим? Трябва да обсъдим положението. Много уважавам Лекси, но…
Вратата на кабинета ми хлопва и аз отивам на пръсти до нея. Открехвам я и надничам навън.
— … тя определено не е в състояние да ръководи отдела… — носи се гласът му откъм асансьорите.
Мръсник! Дори не изчака да се отдалечи. Връщам се в кабинета си, отпускам се тежко на стола и подпирам глава върху длани. Еуфорията ми е изчезнала. Нямам представа как да върша работа. Посягам към първия лист от купчината. Става въпрос за застрахователни премии. Откъде съм научила всички тези неща? Кога съм ги научила? Имам чувството, че съм се събудила на Еверест и нямам представа как да сляза.
Въздишам дълбоко и оставям листа. Трябва да поговоря с някого. С Фи! Вдигам слушалката и набирам 3521 — нейния вътрешен, освен ако не са променили системата.
— Отдел „Подови покрития“, разговаряте с Фиона Роупър.
— Аз съм, Фи! Лекси. Кажи, може ли да поговорим?
— Разбира се — отвръща официално тя. — Искаш ли дойда в кабинета ти веднага? Или предпочиташ да си запиша час при Клер?
Сърцето ми се свива. Защо говори толкова студено?
— Имах предвид да си побъбрим! Освен ако не си прекалено заета…
— Тъкмо отивах да обядвам.
— И аз ще дойда! — заявявам доволно. — Също като едно време! Много ми се пие горещ шоколад. В „Морелис“ още ли правят онези вкусни сандвичи?
— Лекси…
— Фи, на всяка цена трябва да поговоря с теб — стисвам слушалката. — Аз… аз не помня нищо. Просто съм уплашена. Това положение ме обърква. — Опитвам се да се засмея. — Изчакай ме, моля те, няма да се бавя…
Затварям и грабвам лист. Поколебавам се, след това надрасквам: „Моля те, Байрън, оправи документите. Благодаря ти предварително. Лекси.“
Знам, че по този начин се оставям в ръцете му, само че в момента единствената ми мисъл е да се видя с приятелките си. Грабвам чантата и куфарчето и излизам бързо от кабинета си, минавам покрай бюрото на Клер и тръгвам към главния офис.
— Здрасти, Лекси, искаш ли нещо? — пита момичето най-близо до вратата.
— Не, благодаря. Имам среща с Фи за обяд… — обяснявам аз. — Не я виждам никъде. Няма я и Каролин, нито пък Дебс.
— Те вече излязоха на обяд. — Момичето ми се струва доста изненадано. — Изпусна ги за…
— Нищо — опитвам се да прикрия смущението си. — Благодаря. Сигурно ме чакат долу.
Врътвам се и с бърза крачка тръгвам по коридора и виждам как Дебс влиза в асансьора.
— Чакай! — викам аз и хуквам. — Ето ме! Дебс! — Само че вратата на асансьора се затваря.
Тя ме чу. Сигурна съм, че ме чу.
В главата ми се роят мисли, докато отварям вратата към стълбите и тръгвам надолу. Знаят, че ще отида с тях. Да не би да ме избягват? Какво, по дяволите, е станало през последните три години? Нали сме приятелки? Добре, знам, че съм станала шеф… но не може ли да си останем приятелки?
Не може ли?
Пристигам на партера и изхвърчам във фоайето. Веднага виждам Каролин и Дебс да вървят към стъклената врата, а Фи крачи пред тях.
— Ехо! — провиквам се отчаяно. — Чакайте! — Хуквам към вратата, за да ги настигна.
— А, Лекси, здрасти. — Фи изсумтява тихо, което означава, че се опитва да не избухне в смях.
Сигурно изглеждам доста смешно — цялата поруменяла, с черния костюм и вдигнатата на кок коса.
— Нали щяхме да ходим заедно на обяд! — започвам задъхано. — Нали ти казах, че ще дойда?
Следва мълчание. Нито една не смее да ме погледне. Дебс върти с пръсти дългия златен медальон и лекият ветрец роши русата й коса. Каролин си е свалила очилата и ги лъска с бялата си риза.
— Какво става? — опитвам се да задам въпроса спокойно, но усещам напрежението. — Фи, защо не отговори на есемесите ми? Да не би да има някакъв… проблем?
И трите мълчат. Само че аз не успявам да разберат какво си мислят. Вече не съм една от тях.
— Хайде, момичета — опитвам се да се усмихна. — Моля ви! Помогнете ми. Имам амнезия. Не помня нищо. Да не би да сме се скарали? Какво има?
— Не сме — свива рамене Фи.
— Просто не разбирам — оглеждам лицата им. — Последното, което помня, е, че бяхме първи приятелки! Излязохме заедно една петък вечер. Пихме бананови коктейли, Скапаняка Дейв ми върза тенекия, пяхме караоке… помните ли?
