Тръгваме и в този момент забелязвам Фи да излиза от главния офис. Облечена е в къса черна пола и зелен топ без ръкави, обула е ботуши. Изглежда различна отпреди, с нова червена коса, по-слабо лице. Само че е тя. Все още носи същите обеци от кост, които помня от едно време.
— Фи! — възкликвам доволно и за малко да изпусна чантата. — Господи! Аз съм, Лекси. Здрасти! Върнах се!
Фи се стряска. Обръща се и няколко секунди просто ме гледа така, сякаш съм напълно луда. Сигурно съм прекалила с въодушевлението, но наистина се радвам да я видя.
— Здрасти, Лекси — казва тя и ме оглежда. — Как си?
— Добре — отвръщам с готовност. — Ами ти как си? Изглеждаш чудесно. Много ми харесва новият цвят на косата ти.
Сега вече всички са се вторачили в мен.
— Както и да е — насилвам се да се държа по-сериозно. — Какво ще кажеш да си поприказваме по- късно, да наваксаме? Можем да се видим с останалите.
— Ами… добре — кима Фи, без да ме поглежда в очите.
Защо е толкова студена? Какво става? Студена ръка стисва сърцето ми. Значи затова не отговори на нито един от есемесите ми. Да не би да сме се скарали? А останалите определено бяха на нейна страна. Просто не помня…
— Хайде, Лекси! — Дейна ме въвежда в огромния офис. Петнайсет чифта очи се вдигат към нас и аз едва се сдържам да не ахна.
Странна работа.
Виждам и Каролин, и Дебс, и Мелани и още няколко, които познавам. Всички ми се струват познати… но за три години са малко или повече променени. И косите, и дрехите, и гримът им изглеждат различни. Ръцете на Дебс са страшно стегнати, загорели, сякаш току-що се е върнала от някое екзотично място. Каролин е с очила, косата й е подстригана още по-късо отпреди.
Ето го и моето бюро. Момиче с изрусена коса на плитки се е разположило на него и се чувства съвсем като у дома си.
— Всички знаете, че Лекси беше болна след претърпяната катастрофа — обявява Дейна. — Много се радваме, че днес е дошла да ни види. Има някои странични ефекти от нараняванията, най-вече амнезия. Сигурна съм, че ще й помогнете да се ориентира. — Обръща се към мен и прошепва: — Лекси, искаш ли да кажеш няколко думи на отдела си, за да ги мотивираш?
— Да ги мотивирам ли? — повтарям неуверено.
— Кажи нещо вдъхновяващо — усмихва се Дейна. — Хайде, ободри духа на войската. — Телефонът й звънва отново. — Много се извинявам. Извинете ме! — Тя излиза в коридора и аз оставам сама пред отдела.
Хайде! Нали Саймън Джонсън каза, че ми идвало отвътре. Мога да се справя.
— Ъъъ… здравейте! — Махам с ръка, но никой не отвръща. — Просто исках да ви кажа, че скоро ще се върна и ще продължим… да работим както преди… — Чудя се какво да кажа, за да ги мотивирам. — Кой е най-добрият отдел във фирмата? Ние! Кой отдел е върхът? „Подови настилки!“ — Вдигам юмрук във въздуха също като мажоретка. — „По-до-ви пос-тил-ки!“
— Казва се „настилки“ — прекъсва ме момиче, което не познавам. Седи със скръстени ръце и ме гледа лошо.
— Моля? — питам аз, останала без дъх.
— Казва се „настилки“ — тя извива очи към тавана. Колежките от двете й страни се подсмиват, а Каролин и Дебс са ме зяпнали в почуда.
— Добре — отвръщам смутено. — Както и да е… браво на всички… свършихте чудесна работа…
— Вече на работа ли си, Лекси? — пита момиче в червена рокля.
— Още не…
— Само че някой трябва да ми подпише разходите, при това веднага.
— И моите! — обаждат се поне шест човека.
— Говори ли със Саймън за обектите? — пристъпва напред Мелани и се мръщи. — С тях е просто невъзможно да се работи.
— Какво стана с новите компютри?
— Ти прочете ли имейлите ми?
— Готов ли е ордерът на „Торн Груп“?
Изведнъж всички в стаята запристъпват към мен, притискат ме и ме заливат с въпроси. Не чувам нито един и не разбирам какво искат от мен.
— Не знам — отвръщам напълно отчаяно. — Много съжалявам. Просто не помня… Ще се видим по- късно.
Дишам тежко, докато се измъквам навън, и се спасявам в кабинета си. Трясвам вратата. По дяволите! Какво стана? Някой чука.
— Да — провиквам се притеснено.
— Здрасти! — Клер внася огромна купчина писма и документи. — Извинявай, че те притеснявам, Лекси, но докато си тук, би ли прегледала тези. Трябва да се обадиш на Тони Дюкс от „Билтънс“ и да подпишеш плащанията за „Сикспак“, тези откази за поръчки, някой си Джеръми Нортпул звъня няколко пъти.
Тя ми подава химикалка. Очаква да започна да подписвам.
— Не мога да подпиша нищо — заявявам, обзета от паника. — Нищичко. Никога не съм чувала за Тони Дюкс. Не помня абсолютно нищо.
— Ами? — Клер отпуска купчината и ме поглежда учудено. — Ами… кой тогава ще ръководи отдела?
— Не знам. Искам да кажа… аз. Това ми е работата. Ще се справя. Просто ми трябва известно време… Виж, остави ги тук. — Опитвам се да се стегна. — Ще ги прегледам. Може да си припомня нещо.
— Добре — отвръща Клер, без да крие облекчението си. Стоварва купчината на бюрото ми. — Ей сега ще ти донеса кафето.
Вие ми се свят. Сядам на бюрото и посягам към първото писмо. Някакво оплакване. „Както сами ще разберете… очаквам незабавен отговор…“
Минавам на следващия документ. Това е предвиждане за месечния бюджет на всички отдели във фирмата. Графите са шест, някой е лепнал листче и е написал „Кажи ми какво мислиш, Лекси.“
— Кафето ти… — Клер е на прага.
— А, да — отвръщам с делови тон. — Благодаря ти, Клер. — Тя оставя чашата и аз кимам към графите. — Много интересно. Ще напиша отговор… по-късно.
В мига, в който тя излиза, отпускам отчаяно глава. Какво да правя? Работата ми е наистина тежка. Ама много… много тежка.
Как, по дяволите, да се справя? Откъде да знам какво да кажа и какво решение да взема? На вратата отново се чука и аз бързо се изправям и грабвам първия лист, който ми попада.
— Всичко наред ли е, Лекси? — Байрън е понесъл бутилка вода и купчина документи. Обляга се на касата на вратата. Кокалестите му китки стърчат изпод бялата риза. Носи часовник с огромен циферблат, който със сигурност струва малко състояние, но на него изглежда смешен.
— Супер. Няма проблем! Мислех, че си на съвещание на бюджетната комисия.
Той говори по отвратително дразнещ саркастичен начин, сякаш съм пълна тъпачка.
В интерес на истината никога не съм се разбирала с Байрън. Той поглежда купчината на бюрото ми.
— Виждам, че вече си се захванала с работата.
— Не бих казала — усмихвам се, но той не отвръща на усмивката ми.
— Взе ли решение за Тони Дюкс? Защото от счетоводството ми звъняха вчера.
— Ами… — колебая се. — Всъщност не съм… не мога… — Преглъщам и усещам как се изчервявам. — Работата е там, че имам амнезия след катастрофата и… — млъквам, преплитам пръсти и ги стисвам с всички сили.
Байрън най-сетне разбира.
— Господи! — въздиша след малко той. — Ти дори не знаеш кой е Тони Дюкс.
Тони Дюкс. Тони Дюкс. Напъвам се отчаяно да си спомня, не се получава.
