Няма начин да стигна навреме. Важното е, че ще стигна. Ще успея да направя представянето, което съм подготвила. Ще се справя.
— Лекси… благодаря — обажда се тихо Ейми.
— Няма защо. — Докато пътуваме, не откъсвам очи от пътя и се опитвам да наложа на светофарите да станат зелени, опитвам се да накарам шофьорите да се преместят. Само че не става. Няма начин да успея навреме.
Вадя телефона, набирам номера на Саймън Джонсън и чакам личната му асистентка Наташа да се обади.
— Здрасти, Наташа — започвам със спокоен и много професионален глас. — Обажда се Лекси. Налага ми се да закъснея малко, а на всяка цена трябва да се изкажа на съвещанието. Би ли ги помолила да ме изчакат? Пътувам в момента. В едно такси съм.
— Разбира се — отвръща любезно Наташа. — Ще им предам. Чао.
— Благодаря!
Затварям и се отпускам на седалката малко поуспокоена.
— Извинявай — обръща се към мен Ейми.
— Да, сигурно.
— Наистина съжалявам.
Въздъхвам и поглеждам Ейми за пръв път, откакто се качихме в таксито.
— Защо го правиш, Ейми?
— За да изкарам пари. — Тя свива рамене. — Защо не?
— Защото си навличаш сериозни неприятности! Ако ти трябват пари, защо не си намериш работа? Защо не поискаш от мама?
— Да поискам от мама ли? — ахва тя презрително. — Мама не ми дава.
— Може би защото няма достатъчно.
— Тя няма никакви. Защо мислиш, че къщата се разпада? Защо според теб никога не пускаме отопление? Половината от миналата зима я прекарах у приятелката си Рейчъл. Те поне включват радиатори. А ние — никога.
— Странно. Как така? Татко не е ли оставил нищо на мама?
Знам, че бизнесът на татко бе доста мътен. А и той се занимаваше с какво ли не и знам, че тя очакваше да се натъкне ма златна мина, когато той почина. Не че мама би признала подобно нещо.
— Не знам. Не беше много.
— Както и да е. Ти обаче не можеш да продължаваш по този начин. Или ще те вкарат в затвора, или ще си изпатиш.
— Няма проблем. — Ейми заравя пръсти в сините кичури на косата си. — Затворът е готина работа.
— Затворът изобщо не е готина работа. Откъде ти хрумна? Там е гнусно! Там е противно! Всички са с отвратителни коси, не можеш да си обръснеш краката, не използват дезодоранти.
Всичко това си го измислям. Сигурно в затворите вече има и СПА центрове и сешоари.
— И няма никакви момчета — добавям аз. — Нямаш право да ползваш айпод, няма шоколад, няма дивидита. Единственото, което ти разрешават, е да обикаляш двора. — Това със сигурност не е истина. Само че аз вече съм набрала инерция. — А краката ти са вързани с вериги.
— Вече никого не връзват с вериги — поглежда ме презрително Ейми.
— Пак са ги върнали — лъжа, без да се поколебая. — Особено за тийнейджърите. Това беше някаква експериментална правителствена програма. Господи, Ейми, ти не четеш ли вестници?
Ейми започва да шава притеснено. Точно така. Това ти е за хлапето с дръпнатите очи.
— Генно ми е заложено. — Тя отново се окопитва. — Да съм от сбърканата страна на закона.
— Изобщо не ти е заложено.
— Татко е бил в затвора — заявява доволно тя.
— Татко ли? Как така в затвора? — Идва ми да се изсмея.
— Бил е. Чух едни хора да говорят на погребението. Значи това ми е съдбата. — Тя свива рамене и вади пакет цигари.
— Престани! — Дръпвам цигарите и ги изхвърлям през прозореца. — Татко не е ходил в затвора. И ти няма да ходиш в затвора. Изобщо не е готино, напротив, отвратително е. — Замълчавам за момент. — Виж, Ейми… ела в офиса ми и постъпи като стажантка. Ще бъде весело. Ще натрупаш опит, ще изкараш пари.
— Колко? — пита веднага тя.
Господи, каква е досадница понякога.
— Достатъчно! И може и да не кажа на мама какво е станало днес. — Размахвам жълтата листовка. — Разбрахме ли се?
В таксито настъпва дълго мълчание. Ейми бели и без това олющения син лак на палеца си, сякаш това е най-важното занимание на света.
— Добре — свива рамене тя.
Таксито спира на червена светлина и аз усещам как сърцето ми се свива за милионен път, когато поглеждам часовника си. Дванайсет и двайсет е. Дано да са започнали по-късно. Отново поглеждам жълтата листовка и по лицето ми плъзва усмивка. Страхотно измислено.
— Кои са другите знаменитости? — питам я аз. — Нали не си открила Мадона?
— Напротив! — заблестяват очите на Ейми. — Тази жена в Кензингтън страшно прилича на Мадона, само че е по-дебела. Всички до един се вързаха, особено когато казах, че гримът ги прави неузнаваеми. Имам си и Стинг, и Джуди Денч и един невероятно симпатичен млекар, който е като брат близнак на Елтън Джон.
— Елтън Джон млекар? — избухвам в смях.
— Обясних, че извършва доброволен труд, но тайно.
— Как, за бога, ги откри?
— Просто пообиколих. Гуинет ми беше първата, тя ми даде идеята — хили се Ейми. — Тя много ме мрази.
— Защо ли не се учудвам! Сигурно я тормозят повече от Гуинет Полтроу.
Таксито отново потегля. Приближаваме Виктория Плейс Роуд. Отварям папката с презентацията, преглеждам бележките, за да не забравя някоя точка.
— Те наистина казаха, че татко е бил в затвора — тихия глас на Ейми ме стряска. — Не си го измислям.
Не знам какво да кажа. Не проумявам. Нашият баща ли? Просто е… невъзможно.
— Ти попита ли мама?
— Не — свива тя рамене.
— Едва ли е било за нещо… — опитвам се да намеря подходящата дума — лошо.
— Помниш ли, че ни наричаше момичетата? — Нахалното изражение вече го няма. — Трите му момичета. Ти, мама и аз.
Усмихвам се на спомена.
— И танцуваше с всяка една от нас.
— Да — кима Ейми. — Винаги ни носеше огромни кутии с шоколадови бонбони.
— А на теб ти ставаше лошо…
— „Мокети Делър“, дами. — Шофьорът е пред сградата. Дори не съм забелязала кога е спрял.
— Да, благодаря — бръквам в чантата за пари. — Ейми, трябва да тичам. Извинявай, но това съвещание е много важно.
— Какво става? — За моя изненада тя май наистина проявява интерес.
— Трябва да спася отдела си. — Отварям вратата и се измъквам от таксито. — Трябва да убедя единайсетте директори да не правят нещо, което вече са решили да направят. Не искам да прецакам нещата.
— Леле! — Ейми ме поглежда със съмнение. — Ами… късмет.
— Благодаря. И пак ще поговорим. — Прегръщам я и хуквам по стълбите към фоайето. Закъсняла съм само половин час. Можеше да е по-зле.
