— Мило! — Ерик оставя вестника. — Това е бизнес. Случват се такива неща.
— Знам, но те са ми приятелки. Познавам Фи от шестгодишна.
Ерик се замисля, докато отпива от джина. Накрая свива рамене и отново се навежда над вестника си.
— Както казах, случва се.
— Не се случва просто така — клатя глава. — Човек може да предотврати подобни неща. Може да се бори.
— Любима… — Ерик не крие, че му е забавно. — Нали ти не си съкратена?
— Не съм.
— Нали фирмата не е фалирала?
— Не е.
— Тогава какво? Пийни един джин с тоник.
Как е възможно да говори така? Той не е ли човек?
— Не искам никакъв джин и тоник! — Имам чувството, че губя контрол. — Не ти искам противния джин с тоник!
— Тогава си налей чаша вино.
— Ерик, нима не разбираш? — изкрещявам аз. — Не виждаш ли, че е ужасно?
Яростта, която бях натрупала към Саймън Джонсън и директорите, поема в нова посока, този път към Ерик с неговата тераса на покрива, кристална чаша и пълна незаинтересованост.
— Лекси…
— Тези хора се нуждаят от работа! Те не са… ултрабогати… купувачи на апартаменти! — Замахвам с ръка към нашата остъклена тераса. — Те изплащат ипотеки. Трябва да мислят за наема си. Предстои им да покриват разходите за сватбите си.
— Прекаляваш — заявява Ерик и обръща нова страница от вестника.
— А на теб изобщо не ти пука! Просто не разбирам. Не мога да те разбера. — Искам да го накарам да вдигне поглед, да ми обясни защо приема нещата по този начин, да обсъдим положението.
Само че той не желае. Все едно, че не ме чува. Цялата се треса от яд. Имам желание да изхвърля чашата с джин и тоник през балкона.
— Добре — изсъсквам накрая. — Няма да говорим по този въпрос. Ще се преструваме, че всичко е наред, ще се примирим, макар да не сме съгласни… — Врътвам се и си поемам дълбоко дъх.
Джон е застанал на вратата към терасата. Облечен е в черни дънки и бяла тениска, сложил е черни очила и не мога да видя изражението му.
— Здрасти! — Той излиза на терасата. — Джана ми отвори. Нали не преча?
— Не. — Бързам да извърна глава, за да не види изражението ми. — Разбира се, че не пречиш. Всичко е наред. Съвсем наред.
Точно той ли трябваше да се появи. Той ще бъде капакът на този противен ден. Дори няма да го погледна. Все едно че го няма.
— Лекси е малко разстроена — обяснява Ерик на Джон по мъжки. — Няколко души от фирмата й са били уволнени.
— Не става въпрос за няколко души! — избухвам аз, — а за цял отдел. А аз не направих нищо, за да ги спася. Предполага се, че съм им шеф, а прецаках всичко. — По бузата ми се стича сълза и аз я избърсвам със замах.
— Джон — Ерик изобщо не ме слуша, — да ти направя ли нещо за пиене? Ще донеса плановете на Бейзуотър, защото има доста неща за обсъждане… — Той става и влиза в хола. — Джана! Джана, къде си?
— Лекси! — Джон се приближава до мен. Гласът му е тих и напрегнат.
Този пак ли ще се пробва? Не мога да повярвам.
— Остави ме на мира! — сопвам се аз. — Ти не разбра ли? Не се интересувам от теб! Ти си един най- обикновен… долен женкар. Дори да се интересувах, не си избрал подходящия момент. Целият ми отдел е заличен, така че, ако нямаш отговор, разкарай се.
Следва мълчание. Очаквам Джон да ми излезе с някоя остроумна реплика, но той сваля черните очила и потрива чело, сякаш е безкрайно учуден.
— Не разбирам. Какво стана с плана?
— План ли? Какъв план?
— Великият план за мокетите.
— Какви мокети?
Джон се кокори силно изненадан. В продължение на няколко минути ме наблюдава така, сякаш се шегувам.
— Не може да бъде. Ти не помниш ли?
— Кое да помня? — възкликвам нетърпеливо. — Нямам никаква представа какви ги говориш.
— Мили боже! — въздъхва той. — Добре, Лекси. Слушай ме внимателно. Беше замислила страхотна сделка с мокетите, но действаше тайно. Каза, че тя щяла да промени всичко, да вкара големи пари, да преобрази отдела… Така! Значи одобряваш гледката, а? — той сменя темата в мига, в който Ерик се появява на терасата с чаша джин и тоник.
Голяма сделка ли?
Сърцето ми бие до пръсване, докато наблюдавам как Ерик подава на Джон напитката и придърпва стол изпод тентата.
Не му обръщай внимание, шепне глас в главата ми. Той си измисля. Той те бъзика, това е част от играта му…
Ами ако е истина?
— Ерик, мили, много съжалявам за одеве — казвам думите с такава лекота, че се плаша от себе си. — Денят ми беше толкова труден и натоварен. Би ли ми донесъл чаша вино?
Дори не поглеждам Джон.
— Няма нищо, любима. — Ерик влиза отново и аз се врътвам към госта.
— Кажи ми за какво става въпрос — шепна аз. — Бързо! Надявам се, не си измисляш?
Срещам погледа му и се стягам за новото унижение. Нямам никаква представа дали мога да му имам доверие, или не.
Въпреки това трябва да разбера. Дори да съществува един процент вероятност той да казва истината…
— Не си измислям. Ако си бях дал сметка, че не знаеш… — Джон клати глава, неспособен да повярва. — Работеше над тази идея от седмици. Имаше една голяма синя папка, която разнасяше навсякъде. Беше толкова развълнувана, че не можеше да спиш…
— Тя къде е?
— Не знам подробности. Беше прекалено суеверна и затова не ми каза нищо. Беше си наумила, че съм ти талисман. — Той извива уста на една страна, сякаш става въпрос за шега между нас двамата. — Знам, че ставаше въпрос да използваш ретро дизайни от някакъв стар албум с мостри. Знам, че щеше да бъде страшно успешно.
— Защо не знам нищо? Защо никой не знае нищо?
— Щеше да пазиш тайна до последния момент. Каза, че нямаш доверие на никого в офиса, затова било по-сигурно да… — той заговаря по-силно. — Как е, Ерик?
Имам чувството, че са ме пернали през лицето. Не може да спре точно тук.
— Заповядай, Лекси — казва весело Ерик и ми подава чаша вино. След това се отправя към масата, сяда и дава знак на Джон също да седне. — Говорих с човека от планов отдел…
Не помръдвам от мястото си, докато двамата говорят, и мислите ми препускат, разкъсани и несигурни. Всичко това може да се окаже лъжа и измама. Аз може да съм просто една доверчива глупачка, след като му вярвам.
Той обаче откъде може да знае за албума с мострите? Ами ако е истина? В гърдите ми се надига надежда. Ако все пак има шанс, макар и минимален шанс…
— Добре ли си, Лекси? — Ерик ме наблюдава със странен поглед и аз едва сега разбирам, че съм
