Останалите пътници се разотиват и ме оставят сама. Единствената ми компания на гара Хидъртън е сакът. Дори нямам представа къде се намира Хидъртън. Операторът е насочил камерата към мен, а хората ни зяпат любопитно.
Какво да правя сега?
— Саманта е впила поглед в релсите и не знае накъде да поеме. — Гласът на Доминик е притихнал и изпълнен със съчувствие.
— Не знам — съгласявам се аз.
— Преди час бе притисната от отчаянието след загубата на любимия човек. Сега вече не може да разчита и на работата си. — Той замълчава, след това добавя със скръбен глас: — Кой знае какво черни мисли се роят в главата й.
Този какво намеква? Да не би да си мисли, че ще се хвърля под следващия влак? Много ще му хареса, нали? Сигурно ще спечели наградата „Еми“.
— Добре съм. — Вирвам брадичка и стисвам сака още по-силно. — Ще се оправя. Аз… постъпих правилно.
Когато оглеждам празната гара, усещам как паниката настъпва. Нямам никаква представа кога ще дойде следващият влак. Да не говорим, че нямам представа къде искам да отида.
— Реши ли какво да правиш, Саманта? — пита Доминик и бутва микрофона под носа ми. — Имаш ли цел?
Този няма ли да ме остави на мира?
— Понякога не ти е необходима цел в живота — отвръщам отбранително аз. — Не ти трябва да знаеш колко голяма е картината. Просто трябва да решиш каква ще бъде следващата ти стъпка.
— И каква ще бъде твоята следваща стъпка?
— Аз… аз… ами… все още мисля. — Обръщам гръб на камерата и се отправям към чакалнята. Когато приближавам, забелязвам, че към мен пристъпва човек от охраната.
— Ъъъ… здравейте — започвам аз. — Искам да отида… — Замълчавам, обзета от несигурност. Къде съм тръгнала? — Отивам в… ъъъ…
— Къде? — пита услужливо охраната.
— В… Корнуол — обяснявам аз.
— Корнуол ли? — Той май се стъписа. — Къде по-точно в Корнуол?
— Не знам. — Преглъщам. — Не знам точно. Само че трябва да отида колкото е възможно по- бързо.
Едва ли се продават много разсадници в Корнуол. Ще открия който ми трябва. Ще го намеря. Все някак ще се справя.
— Добре. — Човекът свива вежди. — Ще трябва да проверя в разписанието… — Влиза обратно в стаята си. Чувам, че Доминик мърмори нещо в микрофона, но изобщо не ми пука.
— И така… — Човекът се появява с някакъв лист. — Страхувам се, че ви чакат шест прекачвания, за да стигнете в Панзънс. Освен това ще струва сто и двайсет лири. Има още време, докато влакът пристигне — обяснява той, а аз му подавам парите. — Втори коловоз.
— Благодаря. — Дръпвам си билета, грабвам сака и се насочвам към надлеза. Зад мен припкат Доминик и операторите.
— Струва ми се, че Саманта не е в състояние да разсъждава трезво — обяснява задъхано той. — Напрежението я е извадило от равновесие. Кой знае каква прибързана стъпка ще предприеме?
Значи той наистина иска да скоча, така ли? Няма да му обръщам повече внимание. Застанала съм на платформата, пълна с решителност, и гледам настрани, за да не ме хване камерата.
— Няма постоянен адрес, няма на кого да разчита — чувам аз гласа му. — Саманта се отправя на дълго пътуване с неизвестен край, за да открие мъжа, който я отблъсна преди няколко часа. Говоря за същия мъж, който си замина, без дори да се сбогува с нея. Дали това е разумно?
Това вече е прекалено.
— Може и да не е разумно! — обръщам се към него аз. — Може дори да не го намеря. Може би на него не му пука за мен. Само че трябва… трябва да пробвам.
Доминик отваря уста, за да заговори.
— Млъквай — сопвам се аз. — Просто млъкни.
Имам чувството, че са минали часове, когато най-сетне чувам тракането на влака в далечината. Само че той не отива в посоката, която ми трябва. Това е следващият влак за Лондон. Когато спира, чувам шумното отваряне на врати и хората започват да слизат.
— Влакът за Лондон — обявява охраната. — Влакът за Лондон. Първи коловоз.
Би трябвало да се кача на този влак. Ако имах мозък в главата, щях да го направя. Ако можех да мисля трезво, щях да се кача. Очите ми пробягват по прозорците, спират се на хората, насядали по местата си. Някои си говорят, други спят, трети четат или слушат музика…
И в този момент всичко застива. Нима сънувам?
Това е Натаниъл. Във влака за Лондон е. На три метра от мен, отпуснал се е на място до прозореца и гледа разсеяно нанякъде.
Какво… Защо…
— Натаниъл — опитвам се да извикам аз, ала гласът ми прозвучава като грак. — Натаниъл! — Махам трескаво с ръце и се опитвам да привлека вниманието му.
— Господи, това е той! — възкликва Доминик. — Натаниъл! — провиква се той и гласът му отеква като през високоговорител. — Насам, приятел!
— Натаниъл! — Най-после гласът ми се връща. — Натаниъл!
Най-сетне той чува отчаяните ми викове и се стряска, когато ме вижда. В първия момент по лицето му плъзва изражение на недоверие. След това сякаш разцъфва от радост.
Чувам как вратите на влака се затварят. Кани се да потегли.
— Хайде! — изкрещявам отчаяно аз.
Виждам го как скача, грабва раницата и се промъква покрай жената на съседната седалка. След това се скрива от погледа ми, а влакът потегля.
— Късно — заявява тъжно операторът. — Няма да успее.
Гърдите ми са се стегнали и не мога да отговоря. Мога само да гледам след потеглящия влак, да се взирам в купетата, докато той набира скорост… и най-сетне се изнизва.
Натаниъл е на перона. Ето го.
Без да откъсвам очи от неговите, тръгвам към надлеза и се затичвам. От отсрещната страна той също хуква. Стигаме до стълбите, продължаваме напред и спираме на няколко крачки един от друг. Задъхана съм и имам чувството, че всичката ми кръв е нахлула в лицето. Не мога да повярвам, а в същото време съм във възторг.
— Мислех, че заминаваш за Корнуол — заговарям най-сетне аз. — За да купиш разсадника.
— Реших друго. — Натаниъл също ми се струва шокиран от събитията. — Реших да посетя… една приятелка в Лондон. — Той поглежда сака ми. — А ти къде отиваш?
— Не бях решила. — Прочиствам гърлото си. — Мислех си за… Корнуол.
— Корнуол ли? — Той не откъсва очи от мен.
— А-ха. — Показвам му разписанието за прехвърляне и ми идва да се изсмея, защото всичко, което става, е невероятно смешно.
Натаниъл се обляга на перилата, пъхнал палци в джобовете, и оглежда релсите.
— Къде са приятелите ти?
— Не знам. Заминаха. Не са ми приятели. Ударих Гай — добавям гордо аз.
Натаниъл отмята глава назад и избухва в смях.
— Значи са те уволнили.
— Аз ги уволних — поправям го.
— Ти ли? — пита удивен Натаниъл. Посяга към ръката ми, но не я хваща. Макар че съм радостна, все още не мога да си намеря място. Болката, която изпитах днес сутринта, все още не си е отишла. Не мога да се преструвам, че всичко е наред.
— Бележката ти е в мен. — Вдигам очи към него и той трепва.
