леден вятър действителната температура навярно беше около минус двайсет и четири.
Попитах го дали има някакво палто — бях облечен само с тънко сако.
— Уви, нямам.
Светещите числа се смениха с други, които показваха времето. Беше 8 и 32.
— Време е да тръгвате, мистър Норис. А пък аз ще позвъня на Тони да приведе в изпълнение план номер три. Разбирате ли, той е добро момче, но е склонен към прибързани действия.
Разбирах го добре, дори прекалено добре.
Но мисълта за живот с Марша, далеч от пипалата на Креснър, при това с достатъчно средства, за да започна някаква работа, ме накара да отворя плъзгащата се врата и да изляза на балкона. Навън бе студено и влажно, вятърът въвираше косата в очите ми.
Зад мен Креснър промълви: „Bonsoir“. Не си направих труда да се обърна. Застанах на перилата, без да поглеждам надолу. Имаше време за това. Започнах да вдишвам и да издишвам дълбоко. Тези вдишвания не са упражнение, а един вид самовнушение. С всяко вдишване и издишване освобождавате разума си от излишни дразнители и започвате да мислите само за предстоящия мач. Първото вдишване ми помогна да забравя за парите, а второто — за Креснър. По-трудно ми беше да се освободя от образа на Марша — тя непрекъснато се явяваше пред очите ми. Съветваше ме да не ставам глупак и да не се хващам на номерата на Креснър, който може би никога не мамеше, но винаги се застраховаше срещу евентуална загуба.
Не я послушах — просто не можех да си го позволя. Ако загубех този мач, нямаше да черпя бира и да слушам подигравките на приятелите си, както ставаше друг път. Щях да бъда само алено петно, размазано в двете посоки на Дикмън Стрийт.
Когато реших, че съм се съсредоточил напълно, хвърлих поглед надолу. Небостъргачът се спускаше като гладка тебеширена стена в низините. Паркираните коли приличаха на евтини модели на „Мачбокс“, а движещите се автомобили представляваха само светещи точици. Ако човек падне от такава височина, ще има предостатъчно време да осъзнае случилото се и да види как вятърът издува дрехите му, докато земята долу го притегля с шеметна бързина. Ще му остане време да нададе продължителен писък, а сетне ще се пльосне на тротоара като презряла любеница.
Разбрах защо другият се бе отказал, но него са го чакали само шест неприятни месеца, докато мен ме заплашваха четирийсет дълги монотонни години без Марша.
Погледнах към перваза, никога не съм предполагал, че петнайсет сантиметра могат да бъдат толкова малко разстояние. За щастие, сградата беше сравнително нова и первазът нямаше да се срути под тежестта ми.
Поне така се надявах.
Прехвърли се през перилата и спуснах внимателно краката си, докато докоснаха перваза. Петите ми стърчаха над бездната. Подът на балкона стигаше до гърдите ми. Виждах апартамента на Креснър през железните решетки. Той стоеше на вратата, пушеше и ме наблюдаваше, както ученият наблюдава опитно свинче, за да установи въздействието на най-новия си препарат.
— Обадете се — извиках, като се придържах за перилата.
— Какво?
— Обадете се на Тони. Няма да мръдна оттук, докато не го направите.
Креснър влезе във всекидневната — стаята изглеждаше удивително топла, сигурна и уютна — и вдигна слушалката. Постъпката ми беше безсмислена, воят на вятъра заглушаваше гласа му. Той затвори телефона и се върна:
— Уредено, е, мистър Норис.
— Дано да е така.
— Довиждане, мистър Норис. Ще се видим след малко… може би.
Разговорите приключиха, настъпи време да действам. Представих си за последен път Марша: пред очите ми изплуваха светлокестенявата й коса, големите сиви очи, прекрасното тяло. После прогоних окончателно образа й от паметта си. И никакво поглеждане надолу. Зейналата пропаст можеше лесно да ме парализира, да ме накара да се вцепеня, докато загубя равновесие или просто припадна от страх. Трябваше да гледам само напред и да забравя всичко освен перваза под краката си.
Пристъпих вдясно, като се стараех да се придържам колкото е възможно по-дълго към перилата. Веднага ми стана ясно, че ще трябва да използвам всички развити от тениса мускули на глезените. Петите ми стърчаха извън перваза и цялата тежест падаше върху сухожилията.
Достигнах края на балкона и ми се стори, че няма да посмея да се отделя от спасителните перила. Наложих си да го направя. По дяволите, петнайсет сантиметра са съвсем прилична широчина. Казах си, че ако первазът беше на трийсет сантиметра от земята, а не на сто и двайсет метра, щях да профуча около сградата точно за пет минути. Просто трябваше да си го внуша.
Да, но ако паднеш от трийсет сантиметра, си казваш: „Много важно!“ И опитваш отново. Тук горе имаше само една възможност.
Плъзнах краката си един след друг встрани и пуснах перилата. Разперих ръце и опрях дланите си върху неравната мазилка на небостъргача. Погалих каменната стена, искаше ми се да я разцелувам.
Връхлетя ме силен порив на вятъра, който преобърна яката на сакото ми в лицето ми и ме накара да се олюлея. Сърцето ми подскочи в гърлото и остана там, докато вятърът не стихна. Едно по-силно подухване можеше да ме отнесе от тесния перваз и да ме запрати в мрака. От другата страна вятърът щеше да е още по-страшен. Обърнах глава в ляво и притиснах буза към стената. Креснър ме наблюдаваше, надвесен от балкона. Провикна се любезно:
— Забавлявате ли се?
Беше облякъл кафяво палто от камилска вълна.
— Нали нямахте палто? — промърморих аз.
— Излъгах ви — спокойно отвърна Креснър. — Имам навик да лъжа.
— Какво искате да кажете?
— Нищо, абсолютно нищо. Или може би намеквам нещо? Лек психологически натиск, мистър Норис. Препоръчвам ви да не се бавите. Глезените се уморяват и ако не издържат…
Измъкна от джоба си ябълка, отхапа от нея и я запрати надолу. Дълго време не се чу никакъв звук, после до ушите ми долетя отвратително приглушено плясване. Креснър се ухили злорадо.
Действията му ме разсейваха, усетих как паниката впи стоманени зъби в периферията на мозъка ми. Обзе ме ужасяващо чувство на страх, което заплашваше да ме погълне. За да го прогоня, извърнах глава и отново направих дихателни упражнения. Погледът ми попадна върху светещата реклама на банката, където беше изписано: „8 и 46. Кооперативната банка пести вашето време.“
След три минути се овладях напълно. Навярно Креснър беше решил, че съм се вцепенил от страх и ме възнагради с подигравателно ръкопляскане, когато видя, че тръгвам към ъгъла на сградата.
Започнах да усещам студа. От езерото духаше бръснещ Вятър. Студената прилепваща влага се впиваше като свредел в тялото ми, което започна да се вкочанясва. Въпреки това пристъпвах бавно и предпазливо, вятърът издухваше тънкото ми сако. Само така щях да оцелея — всяко прибързано действие можеше да ме запрати в бездната.
Когато стигнах до края на стената, часовникът на банката показваше 8 и 52.
На пръв поглед не изглеждаше трудно да се прехвърля от другата страна — первазът завиваше под прав ъгъл. Протегнах предпазливо дясната си ръка и усетих течението. Всяко погрешно движение щеше незабавно да ме погуби.
Спрях и зачаках вятърът да стихне, но в продължение на цяла вечност той отказваше да го стори, сякаш бе покорен съюзник на Креснър. Леденият въздух шибаше лицето ми, забиваше жестоки невидими пръсти в тялото ми, които ме дразнеха и изтезаваха. След един особено силен порив осъзнах, че дори да стоя до безкрай, вятърът никога няма да отслабне напълно.
Изчаках мъничко да утихне, прехвърлих десния си крак отвъд и обгърнал с ръце двете стени, успях да премина от другата страна. Залитнах, течението ме тласна едновременно в две посоки. За миг бях абсолютно сигурен, че Креснър ще спечели облога. Направих още една крачка и се притиснах плътно до стената, притаеният дъх се изплъзна от пресъхналото ми гърло.
В този момент дочух трещене, което отекна право в ухото ми.
Стреснах се, направих рязко движение назад и едва успях да се задържа. Ръцете ми се откъснаха от
