стената и замахаха трескаво, за да запазят равновесие. Ако се бяха блъснали в каменната фасада, с мен щеше да е свършено. Но само след миг, който ми се стори цяла вечност, притеглянето благоволи да ме върне до стената, вместо да ме запрати на тротоара в подножието на небостъргача.
Дишах на пресекулки, дробовете ми свистяха мъчително. Краката ми бяха отмалели, сухожилията бяха напрегнати като високоволтови проводници. Никога не се бях чувствал толкова смъртен. Приятелката с косата надничаше през рамото ми.
Погледнах нагоре и видях Креснър, надвесен от прозореца на спалнята, на метър и половина от мен. Усмихваше се, а в дясната си ръка държеше кречетало.
— Исках да ви поразвеселя.
Не си направих труда да му отговоря, пък и устата ми едва ли щеше да изрече членоразделен звук. Сърцето ми биеше лудо. Преместих стъпалата си още няколко сантиметра напред, за да не му хрумне да се наведе и да ме блъсне надолу. Спрях, затворих очи и започнах да дишам дълбоко, за да се овладея.
Тази страна на сградата беше по-къса. Вдясно се извисяваха само най-високите небостъргачи в града, вляво съзирах тъмния овал на езерото, по повърхността му плуваха няколко светещи точици. Вятърът стенеше и ридаеше.
Заобиколих втория ъгъл без особено затруднение — тук течението не беше така силно. Внезапно почувствувах как нещо ме хапе.
Изпъшках, дръпнах се рязко назад и залитнах, после се притиснах плътно до стената. Отново това ухапване. Не… не ме хапеше, а ме кълвеше. Погледнах надолу.
На перваза стоеше гълъб и ме гледаше с блестящите си, изпълнени с омраза очички.
Хората в големите градове са свикнали с гълъбите; те са нещо обичайно, както таксиметровите шофьори, които не ви връщат рестото до десет долара. Тези птици не обичат да летят и ви правят път неохотно, сякаш тротоарите по право им принадлежат. При това често можете да откриете „визитните им картички“ върху колата си. Въпреки това не им обръщате внимание — понякога стават досадни, но си остават натрапници в нашия свят.
В случая натрапникът бях аз, при това гълъбът сякаш разбираше колко съм безпомощен. Отново заби човка в изтръпналия от умора десен глезен и силна болка проряза крака ми.
— Махай се — озъбих се аз. — Изчезвай!
В отговор птицата отново ме клъвна. Очевидно бях нахлул в собствената й територия, тук целият перваз беше покрит с курешки.
Отгоре долетя приглушено писукане.
Извих врата си и погледнах в тази посока.
Към лицето ми се стрелкаше заострена човка, едва се въздържах да не отскоча назад. За малко щях да стана първата в историята жертва на нападение от гълъб. Този път човката принадлежеше на женската, която пазеше гнездото с малките си, разположено под тясната стряха на покрива. За щастие, беше прекалено далече, за да ме стигне.
Съпругът й отново ме клъвна, усетих как от крака ми бликна кръв. Пак се повлякох напред, надявах се да прогоня птицата от перваза. Напразно — гълъбите не са страхливи, особено онези, които живеят в града. Ако връхлитащият камион само ги кара да заситнят малко по-бързо, то прикован върху перваза човек изобщо не може да ги стресне.
Пристъпих напред, нападателят бързо отскочи, блестящите му очички нито за миг не изпускаха лицето ми, освен когато забиваше острата си човка в ранения глезен. Болката беше непоносима, птицата кълвеше живо месо… струваше ми се, че го яде.
Изритах гълъба с десния си крак. Ударът беше слаб, но не можех да си позволя резки движения. Птицата запърха леко с криле и поднови нападението, а аз едва не полетях надолу.
Гълъбът забиваше клюна си отново и отново. Леденият вятър връхлетя върху мен и ме накара да се олюлея, пръстите ми се ожулиха от грубия камък, застинах на място, притиснал буза към стената, задъхах се. Дори и за десет години Креснър не би могъл да измисли по-ужасно мъчение. Едно забождане на острата човка не беше толкова страшно, две-три вече бяха нетърпими Навярно проклетата птица успя да ме клъвне поне шейсет пъти, преди да достигна железния парапет на отсрещния апартамент. Улових се за него с чувството, че съм достигнал вратите на рая. Пръстите ми обгърнаха влюбено студените вертикални пречки и се впиха в тях, сякаш никога нямаше да ги пуснат.
Пак тази ужасна човка!
Гълъбът ме гледаше почти самодоволно с блестящите си очички, уверен в моята безпомощност и в собствената си неуязвимост. Напомняше ми лицето на Креснър, когато ме извеждаше на балкона.
Сграбчих здраво железните решетки, замахнах с крак и с точно попадение изритах птицата. Тя нададе писък, който ме изпълни със злорадство, запърха с криле и се издигна във въздуха. Няколко сиви перца се посипаха по перваза, други полетяха надолу, като се виеха плавно в мрака.
Изпълзях с усилие нагоре и задъхан се строполих на балкона. Въпреки студа бях плувнал в пот. Не помня колко време съм останал там, тялото ми събираше нови сили. Светещата реклама на банката не се виждаше оттук, а аз никога не нося часовник.
Наложих си да седна, преди мускулите ми да са се вдървили, и внимателно навих надолу чорапа. Левият глезен беше разранен и кървеше, но раната изглеждаше повърхностна. Ако някога се измъкнех здрав и читав оттук, щях да се погрижа за дезинфекция. Един Бог знае какви микроби разнасят гълъбите. Хрумна ми да бинтовам кървящата рана, но се отказах, защото можех да се препъна в превръзката. По-късно щях да разполагам с достатъчно време, както и с 20 000 долара, за да си купя превръзки.
Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към тъмния апартамент. Стаите бяха голи, пусти, необитавани, тежка предпазна мрежа притискаше вратата. Можех да я разбия и да се вмъкна там, но това означаваше да се откажа от облога. Щях да загубя нещо много по-ценно от парите.
Реших, че не бива да отлагам повече и се прехвърлих обратно на перваза. Проскубаният гълъб беше кацнал под гнездото, където курешките бяха наслоени най-дебело. Гледаше ме злобно, но едва ли щеше да ме нападне, след като видя, че се отдалечавам.
Откъснах се неохотно от спасителните перила — първите крачки ми се сториха много по-трудни, отколкото когато тръгвах от балкона на Креснър. Разумът ми казваше, че трябва да го направя, но тялото и особено глезените крещяха, че ще е лудост да изоставя безопасното си убежище. Насилих се да тръгна, в мрака изникна лицето на Марша и ми даде стимул да продължа. Добрах се до следващата къса страна на сградата, заобиколих ъгъла и запристъпвах напред. Вече наближавах целта, обзе ме непреодолимо желание да побързам, да приключа с тази гадна история. Но всяко непредпазливо движение означаваше сигурна смърт, затова си наложих да вървя бавно.
При последния ъгъл течението едва не ме събори. Успях да го премина благодарение на късмета си, а не на някаква особена ловкост. Опрях се на стената, докато си поема дъх. За първи път осъзнах, че съм на път да спечеля облога. Ръцете ми приличаха на замръзнали окървавени парчета месо, усещах пареща болка в глезените, особено в десния, изкълван от гълъба. Потта се стичаше в очите ми, но вече знаех, че съм спечелил. Някъде по средата на пътя съзрях топлата жълта светлина, идваща от апартамента на Креснър. Рекламата на банката сияеше в далечината като приветствен надпис. Беше само 10 и 48, но ми се струваше, че съм прекарал цяла вечност върху тесния перваз.
Бог да е на помощ на Креснър, ако се опита да ме измами. Желанието ми да бързам се изпари. Отлагах с наслаждение мига на избавлението. Когато ръцете ми сграбчиха орнаментните перила, часовникът показваше 11. Повдигнах се, прехвърлих се вътре и с облекчение се сгромолясах на балкона. Тогава усетих върху слепоочието си леденото стоманено дуло на тежък пистолет.
Вдигнах очи и съзрях някакъв главорез с такова страшно лице, че би спряло дори механизма на Биг Бен.
— Отлично — раздаде са гласът на Креснър. — Моите поздравления, мистър Норис — той побърза да подкрепи думите си с одобрително ръкопляскане. — Вкарай го вътре, Тони.
Тони ме изправи на крака така внезапно, че уморените ми глезени се огънаха. При влизането се препънах в прага на балконската врата.
Креснър стоеше до камината и отпиваше бренди от чаша с големината на кръгъл аквариум. Парите бяха прибрани в чантата, а тя стоеше на старото си място по средата на тъмнопортокаловия килим.
Видях лицето си в огледалцето на насрещната стена. Косата ми беше разрошена, върху бледите ми бузи
