му добавят наркотика със спринцовка през разклонението. Окажеше ли се обаче в контролната група, ще получи нормален физиологичен разтвор. Ези или тура.
Той пак извърна очи към Вики.
— Как се чувстваш, моето момиче?
— Добре.
Пристигна Уонлес, застана между тях и погледна първо Вики, а после и Анди.
— Чувствате лека болка, да?
Нямаше никакъв акцент и дори сянка от местен американски диалект, но от постройката на изреченията му Анди реши, че английският не му е матерен език.
— Тежест — уточни Вики. — Лека тежест.
— Да? Това ще премине.
Той хвърли благосклонна усмивка към Анди. В бялата лабораторна престилка изглеждаше много висок, а очилата му — много дребни. Дребните и високият.
Анди го попита:
— Кога ще започнем да се смаляваме?
Уонлес продължи да се усмихва.
— Чувство имаш, че ще се смалиш?
— Ссссмаляваммм — ухили се глупаво Анди. Нещо ставаше с него. Господи, обземаше го опиянение.
— Всичко ще бъде наред — усмихна се по-широко Уонлес и отмина.
Отминавай, коннико, помисли си замаяно Анди. Отново хвърли поглед към Вики. Колко бе ярка косата й! По някаква налудничава логика тя му напомни за медната жица върху бобината на чисто нов мотор… генератор… алтернатор… клюкатор…
Разсмя се с глас.
Леко усмихнат, сякаш споделяше шегата, стажантът защипа тръбичката под банката, впръска още малко от съдържанието на спринцовката във вените му и пак се отдалечи. Сега Анди можеше да наблюдава цялата система, макар че тя не го вълнуваше. „Аз съм бор — помисли си той. — Вижте красивите ми игли.“ Отново се разсмя.
Вики му се усмихваше. Господи, колко е красива! Искаше му се да й го каже, да й обясни, че косата й прилича на пламнал бакър…
— Благодаря — обади се тя. — Какъв приятен комплимент!
Действително ли я чу, или си го въобразява? Вкопчен в последните остатъци от съзнанието си, той отбеляза:
— Май не улучих дестилираната вода, Вики.
Тя невъзмутимо отговори:
— И аз.
— Приятно е, нали?
— Приятно е — съгласи се унесено тя.
Някъде някой плачеше. Пелтечеше истерично. Звукът се усилваше и спадаше в интересен ритъм. Стори му се, че мина цяла ера на размишление, докато обърне глава да види какво става. Интересно беше. Всичко бе интересно. Всичко се развиваше със забавени движения. Каданс, както винаги го пишеха в университетската авангардна филмова критика. „В този филм, както и в други, Антониони постига някои от своите най-грандиозни ефекти посредством използването на каданс.“ Каква интересна, наистина умна дума; изплъзва се съскащо от езика, като змия от хладилник: каданс.
Неколцина стажанти тичаха в каданс към една от кушетките близо до черната дъска в стая №70. Младият човек върху нея, изглежда, правеше нещо на очите си. Да, той определено правеше нещо на очите си, защото бе забил нокти в орбитите им и май изтръгваше очните си ябълки. Пръстите му бяха извити като куки и от очите му бликаше кръв. Тя бликаше в каданс. Иглата се откъсна от ръката му в каданс. Уонлес тичаше в каданс. Очите на момчето върху кушетката се бяха сбръчкали като изстинали яйца на очи, отбеляза с лекарско безстрастие Анди. Да, да, същински изстинали яйца на очи.
След това всички бели престилки се скупчиха около кушетката и закриха момчето. Точно зад него висеше схема на различните дялове на човешкия мозък. За известно време Анди я разглеждаше с голям интерес. „Мммного ин-де-ррресно“ — както казва Арт Джонсън в „Посмейте се с нас“.
Над струпаните бели престилки се протегна с отчаянието на удавник окървавена ръка. По пръстите имаше тъмни съсиреци, от които висяха късчета тъкан. Ръката плесна таблото и остави ален отпечатък с формата на голяма запетая. Хартията шумно заплющя и се нави на руло.
После кушетката беше вдигната (момчето, което си бе извадило очите, си остана закрито) и изнесена бързо от стаята.
Няколко минути (часове? дни? години?) по-късно един от стажантите се приближи до кушетката на Анди, огледа системата и инжектира още малко „Серия шест“ в организма му.
— Как се чувстваш, момко? — попита стажантът, само че той, както и всички останали, не беше никакъв стажант, нито пък студент. Първо, този мъж изглеждаше на около трийсет и пет, а това бе множко за завършващ университета. Второ, той работеше за Арсенала. Анди изведнъж го разбра. Невероятно, но факт — просто го разбра. А името му бе…
Порови из съзнанието си и го откри. Името му беше Ралф Бакстър.
Анди се усмихна. Ралф Бакстър. Страшен съм.
— Екстра се чувствам — похвали се той. — А как е онзи приятел?
— Какъв приятел, Анди?
— Онзи, дето си извади очите — отвърна ведро Анди.
Ралф Бакстър се усмихна и потупа Анди по ръката.
— Ама че халюцинации имаш, момко.
— Не е халюцинация — намеси се Вики. — И аз го видях.
— Мислите си, че сте го видели — възрази стажантът, който не беше стажант. — И двамата сте получили една и съща халюцинация. До дъската лежеше младеж, на когото се схвана мускул… И помен не е имало от извадени очи или кръв.
Той пак си тръгна.
Анди подвикна подире му:
— Мой човек, не е възможно двама души да получат една и съща халюцинация без предварителна уговорка.
Чувстваше се извънредно умен. Логиката му бе неоспорима. Беше хванал чичо ти Ралф Бакстър по долни гащи.
Ралф му се усмихна в отговор, без да трепне.
— С този опиат е напълно възможно. Ще намина след малко, бива ли?
— Бива, Ралф — отвърна Анди.
Ралф спря и се върна до кушетката на Анди. Върна се в каданс. Замислено се вгледа в легналия младеж. Той му се ухили до уши — глупаво, по пиянски. Пипнах ли те, Ралф, стари дяволе. Пипнах ли те право по прословутите ти долни гащи. Изведнъж го заляха тонове информация за Ралф Бакстър: възраст — трийсет и пет години, работи от шест години в Арсенала, преди това е бил във ФБР, уб…
Убил е четири души през кариерата си, трима мъже и една жена. И е изнасилил жената след смъртта й. Тя била кореспондент в Асошиейтед Прес и знаела за…
Тази част не беше ясна. А и нямаше значение. Изведнъж на Анди му се отщя да научава повече. Усмивката се стопи на устните му. Ралф Бакстър още го наблюдаваше и Анди потъна в черната параноя, която помнеше от двата си предишни опита с ЛСД… но тази бе по-дълбока и много по-страшна. Нямаше представа как би могъл да знае всички тези неща за Ралф Бакстър — или как бе научил името му дори, — но ако се издадеше, че ги знае, ужасно се страхуваше да не изчезне от стая №70 на Джейсън Гирни Хол със същата бързина като момчето с извадените очи. Или действително всичко е било само халюцинация: сега вече то изобщо не изглеждаше реално.
Ралф продължаваше да се вглежда в него и малко по малко Анди започна да се усмихва.
— Виждаш ли? — откликна Ралф. — Със „Серия шест“ стават какви ли не страшни работи.
