— Стана ли нещо?

— Едно момче получи мускулен спазъм, съвсем лек, но много болезнен — отговори стажантът. — Премина за по-малко от петнайсет минути, без никакви последствия. Но наоколо вече са се настроили за лов на вещици. Искат да се прекрати мобилизацията, да се забрани ККЗО13-то, да се спре набирането на работници за „Дау кемикъл“, защото произвеждали напалм… Положението е много сериозно, а аз смятам, че това изследване е страшно важно.

— Кое беше момчето?

— Сам разбираш, че не мога да ти отговоря. Просто не забравяй, че си бил под въздействието на слаб халюциноген. Не обърквай фантазиите си, предизвикани от него, с действителността, и не ги разпространявай.

— Бихте ли ме оставили, ако започна? — попита Анди.

Стажантът го изгледа озадачено.

— Не виждам как бихме могли да те спрем. Доброволците са свободни да говорят каквото пожелаят за всеки университетски експеримент. Едва ли можем да очакваме от вас срещу някакви си въшливи двеста долара да ни подписвате клетва за вярност, нали?

Анди почувства облекчение. Ако този човек лъжеше, то го правеше майсторски. Всичко е било само халюцинации. А на съседната кушетка Вики се размърда.

— Е? — попита стажантът усмихнат. — Ако нямаш нищо напротив, аз съм този, който трябва да задава въпросите.

И той си ги зададе. Когато Анди приключи с отговорите, Вики беше напълно будна, с отпочинал вид, спокойна, сияеща и усмихната. Въпросите бяха изчерпателни. Много от тях би задал и Анди.

Защо тогава имаше чувството, че служат само за прикритие?

14

Седнали върху дивана в едно от по-малките салончета на ректората същата вечер, Анди и Вики сравняваха халюцинациите си.

Тя нямаше спомен за онова, което най-силно го тревожеше: окървавената ръка, която безпомощно маха над струпаните бели престилки, удря таблото и изчезва. Анди пък нямаше спомен за най-живата за нея сцена: мъж с дълга руса коса поставя до кушетката й сгъваема масичка, точно на нивото на очите й, нарежда отгоре й в редичка големи плочки домино и казва: „Събори ги, Вики. Всичките ги събори.“ Тя вдига услужливо ръка, за да ги бутне, мъжът обаче внимателно, но твърдо я притисва обратно. „Нямаш нужда от ръцете си, Вики. Просто ги събори.“ И така, тя поглежда към плочките и те се прекатурват една след друга. Някъде към десетина.

— Това ме накара да се почувствам много уморена — обясни Вики и на устните й трепна нейната леко коса усмивка. — И тъй като бях останала с впечатлението, че разговаряме за Виетнам, измънках нещо от рода: „Да, така е, ако Южен Виетнам отиде, всичко отива.“ А той се усмихна и ме потупа по ръцете. „Защо не поспиш малко, Вики? Сигурно си уморена.“ И аз заспах — тя поклати глава. — Но сега това въобще не изглежда реално. Струва ми се, че изцяло съм си го измислила или съм развила халюцинация покрай някой съвсем нормален опит. Ти не помниш да си го виждал, нали? Висок мъж, с дълга до раменете руса коса и малък белег върху брадичката.

Анди поклати глава и рече:

— И все пак не разбирам как е възможно изобщо да споделяме едни и същи фантазии, освен ако са разработили наркотик, който да е и телепатичен, и халюциногенен. Знам, че се говореше за нещо от този род през последните няколко години… май идеята беше, че ако халюциногените могат да усилват възприятията… — той вдигна рамене и се ухили. — „Къде си, Карлос Кастанеда, когато имаме нужда от тебе?“

— Не е ли по-вероятно просто да сме обсъждали едни и същи фантазии, а после да сме забравили? — предположи Вики.

Той се съгласи, че е напълно възможно, но продължаваше да изпитва безпокойство. Преживяването се бе оказало така нареченото „лошо пътуване“.

Анди се престраши и призна:

— Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че се влюбвам в теб, Вики.

Тя се усмихна нервно и целуна ъгълчето на устата му.

— Това е чудесно, Анди, но…

— Но ти малко се страхуваш от мен. От мъжете изобщо вероятно.

— Вероятно.

— Моля те само за едно — да ми дадеш възможност.

— Ще я имаш. Аз те харесвам, Анди. Много. Но, моля те, не забравяй, че се страхувам. Понякога просто… се страхувам.

Тя се опита да повдигне леко рамене, но излезе нещо като потръпване.

— Няма да забравям — обеща той, притегли я към себе си и я целуна. Тя за миг се поколеба, а след това му върна целувката, стиснала здраво ръцете му в своите.

15

— Тате! — изпищя Чарли.

Светът се завъртя бясно пред очите на Анди. Неоновите лампи край Северния път се озоваха отдолу, а земята отгоре и той политна. После се стовари седнал и се пързулна по насипа като дете на шейна. Чарли беше пред него и безпомощно се премяташе ли, премяташе.

О, не! Тя се търкаля право към колите…

— Чарли! — извика той дрезгаво, наранявайки гърлото и главата си. — Внимавай!

В следния миг тя бе долу, свита върху лентата за спиране, обляна от безчувствената светлина на минаваща кола, разплакана. Той се изтърси до нея след секунди и болката го простреля като снаряд през целия гръбнак до главата. Пред очите му всичко се раздвои и разтрои, след което постепенно започна да се успокоява.

Чарли седеше свита, заровила в шепи лице.

— Чарли — докосна я той по ръката. — Всичко е наред, мило.

— Иска ми се наистина да бях паднала сред колите! — извика тя със звънък и изпълнен със самоотвращение глас, който накара сърцето на Анди да се преобърне в гърдите му. — Заслужавам си го, задето подпалих онзи човек!

— Шшт. Не бива да мислиш повече за това, Чарли.

Той я прегърна. Край тях профучаваха коли. Всяка една можеше да бъде полицейска и да сложи край на бягството им. В този момент щяха да почувстват едва ли не облекчение.

Риданията на детето постепенно утихнаха. Състоянието им, съзнаваше бащата, се дължи донякъде на чиста умора. Същата умора, която бе влошила главоболието му до точката на пищене и му носеше този нежелан поток от спомени. Само да можеха да се доберат до някакъв подслон и да легнат…

— Можеш ли да се изправиш, Чарли?

Тя бавно стана на крака и избърса последните си сълзи. Лицето й светеше като бледа месечинка в мрака. Загледан в нея, той усети да го пронизва остро чувство за вина. Сега тя трябваше да си е в леглото и да спи добре завита в някоя къща с намаляващ заем за изплащане, гушнала плюшено мече, готова на следващата сутрин да се върне в училище и да води битка за Бог, родина и втори клас. А вместо това стоеше като беглец край някакво шосе в горната част на щата Ню Йорк, в един и петнайсет след полунощ и се чувстваше виновна заради нещо, наследено от майка й и баща й — нещо, в което тя самата нямаше повече участие, отколкото в избора на ясносиния цвят на очите си. Как може да се обясни на едно седемгодишно момиченце, че веднъж, преди години, мама и татко имали нужда от по двеста долара и хората, с които говорили, ги излъгали, че всичко ще бъде наред?

— Ще се опитаме да спрем нещо — каза Анди, без да е сигурен дали обгърна с ръка раменете й, за да я подкрепи морално или за да се подпре самият той. — Ще стигнем до някой хотел или мотел и ще се наспим.

Вы читаете Подпалвачката
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату