отпуската си, щеше да я пропилее, като под влиянието на наркотици безброй пъти отзивчиво описва какво се бе случило преди и точно след като обувките му запариха.
9
Другите двама мъже от зелената кола говореха с персонала на летището. Единият откри носача, който бе забелязал Анди и Чарли да излизат от таксито и да влизат в сградата.
— Видях ги и още как. Помислих си, че е срамота толкоз къркан мъж, да извежда таквоз малко момиченце толкоз късно навън.
— Може да са се качили на някой самолет — предположи единият от мъжете.
— Може — съгласи се носачът. — Чудя се кво ли си мисли майката на туй дете. Чудя се дали тя знае кво става.
— Не ми се вярва — каза мъжът в тъмносин костюм „Ботани 500“. Той говореше съвсем откровено. — Не ги ли видяхте да си тръгват?
— Не, сър. Предполагам, че са все още някъде наоколо… освен ако не са извикали полета им, разбира се.
10
Двамата мъже профучаха бързо през общата зала и гишетата за проверка на билетите, като държаха картите си вдигнати в шепа, за да ги виждат полицаите от охраната. Срещнаха се близо до гишето за билети на „Юнайтед Еърлайнс“.
— Чисто — каза първият.
— Смяташ ли, че са взели самолет? — попита вторият. Той беше мъжът с хубавия син „Ботани 500“.
— Смятам, че онова копеле е имало не повече от петдесет долара в джоба си… а може да са били и много по-малко.
— Най-добре да проверим.
— Да. Но бързо.
„Юнайтед Еърлайнс“. „Алегени“. „Америкън“. „Браниф“. Авиолиниите, предлагащи ежедневно пътуване с абонаментна карта. Никакъв широкоплещест мъж с вид на болен не бе купувал билети. Приемащият багажа на „Олбъни Еърлайнс“ обаче заяви, че е видял малко момиченце с червено клинче и зелена блузка. С хубава руса коса до раменете.
Двамата се срещнаха отново близо до столовете с телевизорите, където доскоро бяха седели Анди и Чарли.
— Какво ще кажеш? — попита първият.
Агентът в „Ботани 500“ изглеждаше развълнуван.
— Смятам, че трябва да претърсим околността. Сигурно са тръгнали пеша.
Те забързаха, подтичвайки обратно към зелената кола.
11
Анди и Чарли продължаваха да вървят в мрака по мекия банкет на шосето за служебно ползване край летището. Профуча някаква кола. Наближаваше един часът. На километър и половина зад тях, на летището, двамата мъже се бяха върнали при третия си партньор в зелената кола. Анди и Чарли вече се движеха успоредно на Северния път, който се намираше в ниското вдясно, осветен от разсеяния блясък на неоновите лампи. Можеха да се смъкнат по насипа и да опитат в най-дясното платно да спрат някоя кола, но ако минеше полицай, щяха да изгубят и минималната възможност, която все още имаха, да избягат. Анди се чудеше колко ли далече трябва да отидат, за да стигнат някоя рампа. Всяка стъпка пораждаше тътен, който болно отекваше в главата му.
— Тате? Добре ли си?
— Засега се държа — похвали се той, но не се държеше чак толкова. Себе си не можеше да заблуди, а се съмняваше, че заблуждава и Чарли.
— Колко още остава дотам?
— Започваш да се уморяваш ли?
— Не… но, тате…
Той спря и сериозно се вгледа в нея.
— Какво има, Чарли?
— Имам чувството, че онези лоши хора отново са наоколо — прошепна тя.
— Добре. Хайде тогава да минем напряко, мило. Ще можеш ли да се спуснеш по този склон, без да паднеш?
Тя погледна към насипа, покрит с мъртва октомврийска трева, и отговори неуверено:
— Предполагам, че да.
Анди прекрачи предпазните вериги, а след това помогна и на Чарли. Както се случваше понякога в моменти на изключително силна болка и стрес, съзнанието му се опитваше да отплува в миналото, да избяга. Бяха изкарали и няколко добри години, преди да започне да се спуска сянката — отначало само над него и Вики, а по-късно и над трима им, — малко по малко заличаваща щастието им, неумолимо, като лунно затъмнение. Бяха…
— Тате! — извика Чарли с внезапна тревога.
Стъпила бе накриво. Сухата трева беше хлъзгава, коварна. Анди посегна към търсещата й опора ръка, не успя да я хване и той самият загуби равновесие. Тупването при сблъсъка със земята му причини такава болка в главата, че от гърдите му се изтръгна силен вик. После и двамата се затъркаляха и захлъзгаха надолу по насипа към Северния път, където фучаха колите — прекалено бързо, за да могат да спрат, ако някой от тях — той или Чарли — се стовареше на платното.
12
Стажантът завърза парче гумен шнур около ръката на Анди, точно над свивката, и каза:
— Стиснете си юмрука, моля.
Анди го стисна. Вената услужливо изскочи. Той се извърна с неприятно чувство. Двеста долара или не, не гореше от желание да наблюдава вкарването на иглата.
Вики Томлинсън беше на съседната кушетка, облечена в бяла блузка без ръкави и гълъбовосиви бермуди. Тя му се усмихна напрегнато. Той отново си помисли колко красива кестенява коса има и как добре й стои на ясните сини очи… в този момент усети болезнено бодване, последвано от бавно затопляне на ръката.
— Свърши вече — каза успокоително стажантът.
— Ти си свършил — отвърна Анди, без да се почувства успокоен.
Намираха се в стая №70 на Джейсън Гирни Хол, на горния етаж, където бяха докарали дванайсет кушетки, любезно предоставени от университетската болница. Дванайсетте доброволци лежаха облегнати на антиалергични, дунапренови възглавници и си отработваха парите. Доктор Уонлес не извърши лично нито една от манипулациите, но обикаляше нагоре-надолу между кушетките, с дума и хладна усмивка за всекиго. „Ей сега ще започнем да се смаляваме“ — помисли си Анди ужасено.
В началото, когато се събраха всички, Уонлес им изнесе кратка реч, свеждаща се в общи линии до: „Не се страхувайте. Вие сте в топлите прегръдки на съвременната наука.“ Анди нямаше много вяра в съвременната наука, дала на света водородната бомба, напалма и лазерните оръжия, наред с ваксината срещу детски паралич.
Стажантът сега включваше банката към системата.
Банката съдържаше петпроцентов воден разтвор гликоза, както обясни Уонлес, наричайки го Д5А. От тръбичката под нея стърчеше малко разклонение. Ако Анди попадне сред подопитните за „Серия шест“, ще
