надпреварата във въоръжаването, ако момиченцето оправдаеше и половината от подозренията на Уонлес.
А имаше и други възможности. Те не фигурираха в подвързания със синьо доклад — бяха тъй опасни, че не можеха да бъдат изложени дори под надписа „строго секретно“. Все по-силно развълнуван от картината, която проучванията разкриваха пред него и екипа му от специалисти, Хокстетър бе подхвърлил една от тях пред Кап само преди седмица.
— Този Z фактор — мислили ли сте какво ще стане, ако се окаже, че детето не е хибрид, а истинска мутация?
Кап бе мислил, макар да не го призна пред Хокстетър. Това повдигаше интересния въпрос за евгениката… парливия въпрос за евгениката, с натрапващия се подтекст за нацизъм и суперраси — все неща, за чието унищожение американците се бяха били във Втората световна война. Но едно е да копаеш философски кладенец и да лееш глупости за узурпиране на божествените сили и съвсем друго да получаваш лабораторни данни, че потомството на родители, инжектирани със „Серия шест“, може да бъде от хора- факли, левитатори, телепати и дявол знае още какво. Нищо не струва на човек да храни идеали, докато няма солидни аргументи за отхвърлянето им. А като има, какво? Ферми за развъждане на хора? Колкото и налудничаво да звучеше, Кап ясно си го представяше. Това можеше да бъде ключ към всичко. Световен мир или световно надмощие, а ако махнеш кривите огледала на риториката и превземките, не са ли те всъщност едно и също?
Това беше цяло змийско кълбо. Възможностите се простираха с десетки години в бъдещето. Кап знаеше, че най-многото, на което той самият можеше да се надява реално, е шест месеца, но и те може да му стигнат, за да положи основите — да изследва земята, върху която ще монтират релсите за бъдещата железница. Такъв ще бъде неговият принос към страната и света. Съпоставени с него, животът на някакъв избягал университетски преподавател и неговото изчадие ще е като капка вода, пусната в морето.
Всякакви полезни опити и изследвания с момиченцето биха били изключени, ако е постоянно упоено, но баща му ще бъде техният залог за успех. А в малкото случаи, когато поискат да провеждат опити и с него, ще важи обратното. Проста система от лостове. А както отбелязва Архимед, с достатъчно дълъг лост може да се помести света.
Секретарската уредба изжужа.
— Джон Рейнбърд е тук — съобщи новото момиче. Обичайният му безизразен, секретарски тон беше доста изтънял и отдолу прозираше страх.
„Напълно те разбирам, миличка“ — помисли си Кап.
— Пусни го да влезе, ако обичаш.
2
Същият стар Рейнбърд.
Той влезе бавно, облечен с изтъркано кафяво кожено яке върху избеляла карирана риза. Изпод маншетите на избелелите му дънки надничаха стари, окъсани мокасини. Върхът на огромната му глава сякаш почти докосваше тавана. Разкъсаната развалина на празната му очна кухина караше Кап вътрешно да потръпва.
— Кап — започна той и седна, — твърде дълго стоях в пустинята.
— Чувал съм за къщата ти във Флагстаф — рече Кап. — И за колекцията ти от обувки.
Джон Рейнбърд само го гледаше със здравото си око, без да мига.
— Как така никога не те виждам с нещо друго, освен с тези вехти говноритачки? — попита Кап.
Рейнбърд се усмихна загадъчно и не каза нищо. Старото неудобство изпълни Кап и той откри, че пак се чуди колко ли знае Рейнбърд и защо това толкова много го безпокои.
— Имам работа за теб — поде той.
— Добре. Тази, която искам ли е?
Кап го погледна учуден, замисли се и накрая потвърди:
— Мисля, че да.
— Тогава разказвай, Кап.
Кап изложи плана си как да доведат Анди и Чарли Макджий в Лонгмънт. Не му отне много време.
— Ще можеш ли да се справиш с пушката? — попита той, щом свърши.
— Мога да се справя с всяка пушка. И планът ти е добър. Ще успее.
— Много мило от твоя страна да му дадеш благословията си — Кап се помъчи да постигне тон на лека ирония, но прозвуча сприхаво. Да пукне дано този проклетник.
— И аз ще натисна спусъка — продължи Рейнбърд. — При едно условие.
Кап стана, опря длани върху бюрото си, застлано с части от досието на Макджий, и се приведе към Рейнбърд.
— Не. Ти няма да ми поставяш условия.
— Този път ще ти поставя. Но ще видиш, че е лесно за изпълнение.
— Не — повтори Кап. Изведнъж сърцето му заблъска в гърдите, макар и да не беше сигурен дали от гняв или от страх. — Не ме разбра. Аз ръководя тази агенция и дейността й. Аз съм шефа. Вярвам, че си прекарал достатъчно време в армията, за да разбираш понятието „по-висш офицер“.
— Да — усмихна се Рейнбърд. — Имах възможността да извия вратовете на един-двама. Единия по заповед на Арсенала. По твоя заповед, Кап.
— Това заплаха ли е? — изкрещя Кап. Някаква част от него осъзнаваше, че преиграва, но не беше в състояние да се възпре. — Проклет да си, това заплаха ли е? Ако е, значи съвсем си се побъркал! Реша ли, че не желая да напуснеш тази сграда, трябва само да натисна едно копче! Има трийсет мъже, които могат да натиснат спусъка на тази пушка…
— Но никой не може да го натисне с такава гаранция, както едноокият червен негър — нежният тон на Рейнбърд си оставаше непроменен. — Ти си мислиш, че вече са твои, Кап, но те са блуждаещи огньове. Боговете, които и да са те, може да не желаят да ги хванеш. Може да не желаят да ги напъхваш в твоите стаи на мъчения и пустота. И преди си смятал, че са твои, Кап — той посочи към материалите от досието, струпани върху библиотечната количка, а после и към синята папка. — Аз съм чел материала. Чел съм и доклада на твоя доктор Хокстетър.
— Как ли не, чел си го! — възкликна Кап, но видя истината върху лицето на Рейнбърд. Чел го бе. Някак си го беше чел. „Кой ли му го е дал? — побесня той. — Кой?“
— О, да. Аз получавам, каквото пожелая, когато го пожелая. Хората ми го дават. Мисля… че трябва да е заради хубавото ми лице — усмивката на Рейнбърд се разшири и ненадейно стана ужасно хищна. Здравото му око се завъртя.
— Какво намекваш? — попита Кап. Копнееше за чаша вода.
— Само че в Аризона ми остана много време да се разхождам и да душа ветровете, които духат… а за теб, Кап, те миришат на лошо, като ветрове откъм мочурище. Имах време много да чета и много да мисля. И това, което измислих, е, че е възможно аз да съм единственият човек в света, който може със сигурност да доведе онези двамата тук. А е възможно и аз да съм единственият човек в целия свят, който може да направи нещо с малкото момиченце, след като дойде тук. Твоят тлъст доклад, твоите торазин и оразин… опиатите може да се окажат безсилни. В тази работа се крият повече опасности, отколкото ти си способен да проумееш.
Все едно, че слуша духа на Уонлес. Кап бе обзет от такива чувства на страх и ярост, че не можеше да проговори.
— Аз ще направя всичко това — обеща благо Рейнбърд. — Ще ти ги доведа тук и ти ще проведеш всичките си опити. — Държеше се като баща, който разрешава на дете да играе с новата си играчка. — При условие, че ми дадеш аз да премахна момиченцето, когато свършите с него.
— Ти си луд — прошепна Кап.
— Колко си прав — засмя се Рейнбърд. — Такъв си и ти. Напълно откачен. Седиш си тук и кроиш планове как да контролираш сила, която ти е напълно непонятна. Сила, която принадлежи само на боговете… и на това единствено по рода си момиченце.
— И какво ще ме спре да не те очистя? Още тук и сега?
