докато правеше чай.
— В неговия екип това не е рядкост. Искам само да сме наясно. Трябва да бъдеш много бърз.
— Да, добре.
— Нашият човек е разполагал с цялата зима за почивка. Ако му дадеш време да ти внуши нещо, през следващите три години от живота си ще бъдеш чудесен кандидат за обитател на стая с тапицирани стени, мислейки се за птица, ряпа или нещо от този род.
— Добре.
— Какво добре?
— Ще бъда бърз. Стига толкова, Джон.
— Има голяма вероятност да излязат заедно — продължи Рейнбърд, без да му обръща внимание. — Ти ше стоиш на верандата зад ъгъла, извън видимостта от вратата, през която ще се покажат. Изчакай ме да свърша с момиченцето. Баща му ще отиде при него. Ти ще останеш зад гърба му. Цели се във врата.
— Ъхъ.
— Трябва да улучиш, Дон.
Джулс леко се усмихна и дръпна от цигарата.
— Ще улуча.
3
Багажът беше стегнат. Чарли си бе облякла анорака и грейките. Анди потръпна в якето си, затвори ципа и вдигна куфарите. Не се чувстваше добре, никак не се чувстваше добре. Беше нервен. Имаше лошо предчувствие.
— Ти също усещаш, нали? — попита Чарли. Малкото й личице беше бледо и напрегнато.
Анди неохотно кимна.
— Какво ще правим?
— Ще се надяваме чувството да е прибързано — каза той, макар в сърцето си да не вярваше, че е така. — Какво друго ни остава?
— Какво друго? — повтори като ехо тя.
И тогава Чарли се приближи и протегна ръце да я вдигне, нещо, което не бе правила от много отдавна — може би от две години. Удивително как минава времето, колко бързо може да се промени едно дете, да се промени пред очите ти с ужасяваща необратимост.
Той остави куфарите и я взе в прегръдките си. Тя го целуна по бузата и после с всичка сила го притисна.
— Готова ли си? — остави я Анди.
— Мисля, че да — отговори Чарли, отново на ръба на сълзите. — Тате… аз няма да паля. Дори ако дойдат, преди да сме успели да избягаме.
— Добре. Така и трябва, Чарли. Разбирам те.
— Обичам те, татко.
Той кимна.
— Аз също те обичам, детето ми.
Анди отиде до вратата и я отвори. За момент ярката слънчева светлина така го заслепи, че не видя абсолютно нищо. После зениците му се свиха и денят се избистри пред очите му, блеснал от топящия се сняг. Вдясно се простираше езерото Ташмор — между плаващите отломки лед се открояваха ослепителни, неравномерно назъбени ивици синя вода. Отпред беше боровата горичка. През дърветата едва прозираше позеленелият керемиден покрив на съседната вила, най-после освободен от снега.
Горичката се бе смълчала и безпокойството на Анди нарасна. Къде бяха птичите песни, приветствали неизменно утрините им, откакто времето омекна? Днес беше тихо… само топящият се сняг капеше от клоните. Откри, че отчаяно му се иска деди да беше прокарал телефон. Едва обузда желанието си да изкрещи с всички сили: „Кой е там?“ Така само още повече ще изплаши Чарли.
— Изглежда спокойно — излъга той. — Мисля, че все още имаме преднина… ако изобщо са тръгнали насам.
— Добре — отвърна безизразно тя.
— Хайде, детето ми — подкани Анди, като си помисли за стотен път: „Какво друго ни остава?“ и пак усети колко силно ги мрази.
Чарли се запъти към него покрай сушилнята, пълна със съдове, които бяха измили тази сутрин след закуска. Цялата къща изглеждаше точно така, както я бяха намерили — тип-топ. Деди би останал доволен.
Анди обви с ръка раменете на Чарли и още веднъж я притисна за миг. После вдигна куфарите и те пристъпиха заедно навън в ранното, пролетно слънчево утро.
4
Джон Рейнбърд се бе изкачил до средата на един висок смърч, на сто и петдесет метра разстояние. Носеше обувки и пояс на телеграфен техник, с които плътно се прикрепяше към стъблото на дървото. Когато вратата на къщата се отвори, той вдигна пушката до рамото си и я нагласи да не мърда. Обгърна го пълно спокойствие, като защитно наметало. Всичко се открои поразително ясно пред единственото му здраво око. Откакто бе загубил другото, страдаше от замъгляване на възприятието в дълбочина, но в моменти на максимална концентрация като тази старото му остро зрение се възвръщаше, сякаш изгубеното око можеше да се регенерира за кратки периоди.
Изстрелът не беше далечен и той не би се тревожил и миг, ако това, което смяташе да изпрати в гърлото на момиченцето, бе куршум. Но сега имаше работа с нещо много по-неудобно, нещо, което десеторно увеличаваше рисковия елемент. В цевта на тази специално моделирана пушка беше нагласена малка стреличка с накрайник от ампула оразин и при такова разстояние винаги съществуваше опасност тя да се счупи или да промени посоката си. За щастие почти нямаше вятър.
„Ако такава е волята на Великия дух и праотците ми — мълчаливо се помоли Рейнбърд, — водете ръката и окото ми, за да бъде изстрелът сполучлив.“
Момиченцето излезе заедно с баща си — значи и Джулс играе. През телескопичния мерник то изглеждаше голямо като хамбарна врата. Аноракът му блесна яркосин на фона на потъмнелите дъски на къщата. Рейнбърд разполагаше с един миг, в който да забележи куфарите в ръцете на Макджий и да осъзнае, че са дошли точно навреме.
Качулката на момиченцето беше свалена, а ципът вдигнат само до средата, така че якето бе леко отворено на врата. Денят беше топъл и това също бе в негова полза.
Той обхвана спусъка и закова кръстчето на мерника в ямичката под гърлото й.
„Ако такава е волята…“
Натисна спусъка. Чу се изстрел, само едно глухо „фют!“ и от задната част на пушката излетя малко облаче дим.
5
Намираха се до самите стъпала, когато ненадейно Чарли спря и издаде задавен, преглъщащ звук. Анди моментално пусна куфарите. Не беше чул нищо, но бе станало нещо ужасно. Нещо в Чарли се бе променило.
— Чарли? Чарли?
Той се вгледа в нея. Стоеше неподвижна като статуя, невероятно красива на фона на яркото снежно поле и невероятно мъничка. И изведнъж Анди осъзна промяната. Толкова основна и толкова ужасна, че отначало не бе успял да я схване.
Нещо подобно на дълга игла стърчеше от гърлото на Чарли, точно под адамовата ябълка. Ръката й в ръкавичка посегна към него, удари го и го изкриви под нов, гротескен ъгъл. От раната бликна тънка струйка кръв. Върху яката на блузата й разцъфна кърваво цвете, мъничко и деликатно, и докосна ръбчето от
