изкуствена кожа, което обрамчваше ципа на анорака й.
— Чарли! — Анди скочи и грабна ръката й в мига, в който очите й се обърнаха и тя политна напред. Положи я върху верандата, без да спира да зове името й. Стреличката в гърлото й блестеше ярко на слънцето. Тялото й бе отпуснато като мъртво. Той я вдигна, залюля я и се взря в огряната от слънце горичка, която изглеждаше толкова пуста… и в която не пееха никакви птици.
— Кой го направи? — закрещя той. — Кой го направи? Излез да те видя!
Дон Джулс пристъпи иззад ъгъла на верандата. Беше обут с маратонки „Адидас“. В едната си ръка държеше пистолет.
— Кой застреля дъщеря ми? — крещеше Анди. В гърлото му нещо болезнено вибрираше от виковете. Той притисна детето към себе си, така ужасно отпуснато и омекнало в топлия си син анорак. Пръстите му се вкопчиха в стреличката и я издърпаха, бликна струйка прясна кръв.
„Прибери я вътре — помисли си той. — Трябва да я прибереш вътре.“
Джулс се приближи и го простреля във врата, както някога актьорът Бут бе застрелял един президент. За миг Анди се отпусна на колене, притиснал Чарли още по-здраво към себе си, а след това се срути напред върху нея.
Джулс го погледна отблизо и махна на мъжете от горичката.
— Нищо работа — промърмори той, докато Рейнбърд газеше към къщата през лепкавия, топящ се сняг на късния март. — Нищо работа. За какво беше цялата тази дандания?
КЪСОТО СЪЕДИНЕНИЕ
1
Веригата от събития, която завърши с толкова разрушения и човешки жертви, започна с една лятна буря и авариите на два генератора.
Бурята дойде на 19-и август, почти пет месеца след като Анди и Чарли бяха отвлечени от имота на деди във Върмонт. От десетина дни времето се бе задържало влажно и задушно. В това августовско пладне по небето започнаха да се трупат буреносни облаци, но никой от работещите върху земите на двете красиви довоенни къщи, обърнати една към друга на хълмистия простор на зелената морава и изрядно поддържаните цветни лехи не вярваше, че наистина се задава буря — нито градинарите, възседнали бензиновите си сенокосачки, нито жената, началник на компютърните подсекции от А до Е (както и на кафеджията към компютърната зала), взела в обедната си почивка един кон и подкарала го нежно в лек галоп по прекрасните алеи за езда; а най-малко пък Кап, който изяде един юнашки сандвич в кабинета си с климатична инсталация и веднага продължи да работи над бюджета за следващата година, забравил за горещината и влагата навън.
Може би единственият от хората на Арсенала в Лонгмънт, който мислеше, че този ден наистина ще вали, беше човекът, кръстен на дъжда26. Огромният индианец дойде с колата си в дванайсет и половина — в един започваше работа. Зададеше ли се дъжд, костите и разкъсаната кухина, в която бе лежало лявото му око, се обаждаха.
Той караше един много стар и ръждясал тъндърбърд с „D“ пропуск за паркиране върху предното стъкло. Беше облечен в бяла санитарна униформа. Преди да излезе от колата Рейнбърд си сложи бродирана превръзка на окото. Носеше я, когато бе на работа, заради момиченцето, но само тогава. Превръзката му досаждаше. Тя беше единственото, което го караше да мисли за изгубеното си око.
На територията на Арсенала имаше четири паркинга. Личната кола на Рейнбърд, един нов жълт кадилак на дизелово гориво, имаше пропуск „А“. „А“ беше паркингът на важните клечки, разположен под южната от двете плантаторски къщи. Подземната система от тунели и асансьори го свързваше директно с компютърната зала, кабинетите, обширната библиотека на Арсенала, читалните и, разбира се, „помещенията за посетители“ — безлично наименование на комплекса от лаборатории и намиращи се в близост апартаменти, където държаха Чарли Макджий и баща й.
„B“ паркингът беше за второстепенни служители: той беше по-далече. „C“ се използваше от секретарки, механици, електротехници и други подобни и се намираше още по-далече. А „D“ паркингът беше за неквалифицирани служители — статисти според терминологията на самия Рейнбърд. Той беше почти на километър от всичко и винаги беше пълен с тъжна и разнородна колекция от детройтски таратайки, само на една крачка от унищожителното седмично дерби в равнината Джаксън — най-близкото автомобилно гробище.
Педантичен бюрократизъм, помисли си Рейнбърд, заключи разнебитения си т-бърд и вдигна глава към небето. Бурята идваше. Ще бъде тук към четири часа, прецени той.
Запъти се към малката барака, разположена с вкус сред групичка калифорнийски захарни ели, откъдето влизаха висококвалифицираните служители, класове V и VI. Белите му дрехи плющяха. Някакъв градинар го заобиколи, възседнал една от десетината косачки на отдела за поддръжка на терена. Над седалката му се носеше весело шарено чадърче. Градинарят не обърна никакво внимание на Рейнбърд: това също беше част от педантичния бюрократизъм. Ако си клас IV, клас V стават невидими. Дори наполовина лицето на Рейнбърд не предизвикваше особени коментари; както и всяка друга правителствена агенция, Арсенала наемаше определено количество ветерани за показ. Макс Фактор не можеше да каже нищо ново на правителството на Съединените щати за добрата козметика. И то се подразбираше, че един ветеран с някаква видима инвалидност — ръка протеза, моторизирана инвалидна количка, обезобразено лице — струваше колкото трима „нормални“. Рейнбърд познаваше мъже с така осакатени умове и духове в пътуващата виетнамска вечеринка, както беше неговото лице, мъже, които щяха да са щастливи да си намерят работа и като чиновници в някое „Пигли-Уигли“. Но просто не изглеждаха както трябва. Не че Рейнбърд изпитваше симпатия към тях. Всъщност той намираше цялата тази работа за доста забавна.
Никой от хората, с които работеше сега, не го бе разпознал като бивш агент на Арсенала и наемен убиец: можеше да се закълне в това. Допреди седемнайсет седмици той е бил за тях само мъгляв силует зад поляризираното предно стъкло на жълтия кадилак, само още някой с „А“ пропуск.
— Не смяташ ли, че се престараваш? — попита Кап. — Момиченцето няма контакт с градинарите и машинописките. Ти си сам с него на сцената.
Рейнбърд поклати глава.
— Едно-единствено изпускане може да разруши всичко. Стига някой да спомене, че приятелски настроеният чистач с размазано лице паркира колата си заедно с важните клечки и облича белите си дрехи в умивалнята на администраторите, и край. Аз се опитвам да спечеля доверието й, наблягайки на факта, че и двамата сме отритнати — два изрода, погребани в клоаката на американското разузнаване.
Кап не беше очарован: не обичаше да се правят намеци за методите на Арсенала, особено когато те безспорно бяха крайни.
— Длъжен съм да призная, че вършиш дяволски добра работа — отвърна той.
А на това Рейнбърд нямаше как да отговори, защото на практика не вършеше дяволски добра работа. Момиченцето не бе запалило и клечка кибрит, откакто беше тук. А същото важеше и за баща й, който не бе дал и най-малък признак, че му е останало нещо от способността за хипнотично внушение. Те все повече се съмняваха в това.
Момиченцето омайваше Рейнбърд. През първата си година на служба в Арсенала той изкара поредица от курсове, каквито не могат да се намерят в учебната програма на никой университет — подслушване на телефони, кражба на коли, дискретно претърсване и още десетина от този род. Единственият, който изцяло бе ангажирал вниманието на Рейнбърд, беше курсът за разбиване на сейфове, воден от възрастен крадец на име Дж. М. Рамадън. Рамадън бе доведен от един затвор в Атланта специално, за да обучава на това умение новите агенти на Арсенала. Беше си спечелил име на най-добрия в своя занаят и Рейнбърд не му го оспорваше, макар да бе убеден, че вече му е почти равен.
Рамадън, който умря преди три години (Рейнбърд изпрати цветя за погребението му — каква комедия е понякога животът!), им говореше за ключалки „Скидмор“, за сейфове с квадратни врати, за вторично заключващи се приспособления, които могат да замразят резетата на сейфа завинаги, ако шифърът се разбие с длето и чук; говореше им за барабанни сейфове, за различни употреби на графита, за начините да
