картонен кашон. — Всички си скътваме по някакви запаси за зимата в тази работа, Кап. Хувър го правеше. Правеха го и безбройните директори на ЦРУ. Правиш го и ти, иначе вече щеше да си в пенсия. Когато започнах, Чарлин Макджий не е била дори родена, а аз си плетях само собствената кошница.
— Но защо момиченцето?
Рейнбърд дълго не отговори. Вглеждайки се внимателно, едва ли не с нежност в снимката, той я докосна.
— Тя е много красива. И много малка. И все пак в нея е скрит вашият Z фактор. Силата на боговете. Ще станем близки с нея. — Окото му стана по-замечтано. — Да, ще станем много близки.
В КЛОПКАТА
1
На 27-и март Анди Макджий неочаквано реши, че не могат повече да останат в Ташмор. Бяха минали две седмици и нещо, откакто пусна писмата, и ако някой имаше намерение да идва, щеше вече да е дошъл. Самият факт, че мястото на деди продължаваше да тъне в тишина, го караше да се чувства неспокоен. Допускаше, че може да са го сметнали за някой откачен и да не са му обърнали внимание, но… не го вярваше.
Това, което вярваше, което му нашепваше и най-дълбоката му интуиция, бе, че по някакъв начин са откраднали писмата му.
Значи знаеха къде са.
— Тръгваме — подкани той Чарли. — Хайде да си стягаме багажа.
Тя само го погледна леко уплашено с проницателните си очи и замълча. Не го попита къде отиват или какво ще правят и това го обезпокои допълнително. Беше намерил в един шкаф два стари куфара, облепени с етикети от екскурзии — Гранд Рапидс, Ниагара Фолс, Маями Бийч — и двамата започнаха да подбират какво да вземат и какво не.
Ослепително яркото слънце нахлуваше през източните прозорци на къщата. Капчуците по стрехите капеха звънливо. Анди спа малко предишната нощ: ледът се пукаше и той лежа буден, заслушан в безплътното, злокобно пращене на разцепващия се стар жълт лед, бавно отплуващ към устието, откъдето голямата река Ханкок тръгваше на изток, прекосяваше Ню Хампшир и целия Мейн и набрала по пътя си всевъзможна мръсотия, избълваше зловонното си мъртвило в Атлантика. Носеше се кристално ясен, безкраен тон, сякаш изтръгван с лък от тънка цигулкова струна — едно непрестанно, високо зззиииииннннггг, което се вкопчваше в нервните окончания и ги караше да вибрират съчувствено.
Никога преди не беше оставал тук до разчупването на леда и не вярваше някога да му се прииска да повтори. Имаше нещо ужасно и задгробно във вибрациите на този звук между смълчаните, вечнозелени стени на ниската, ерозирала чаша от хълмове.
Усещаше, че те отново са много близо, подобно на едва мярнало се чудовище в повтарящ се кошмар. На сутринта след рождения ден на Чарли той излезе със стягащите писалки на краката и попадна на следи от снегоходки, водещи към висок смърч. На мястото, където са били свалени и забучени в снега, имаше дупки. По утъпканото си личеше къде човекът със снегоходките („лодки за киша“ им викаше деди, презирал ги поради някакви си свои, неизвестни причини) ги бе нахлузил отново по-късно. Под дървото Анди намери шест фаса от цигари „Кемъл“ и смачкано жълто пакетче от филм „Кодак — Tri — Х“. Силно разтревожен, той свали ските и се покатери на дървото. Още от средата видя на около километър пред себе си къщата на деди. Изглеждаше малка и очевидно празна. Но с телеобектив…
Анди не спомена за откритието си пред Чарли.
Куфарите бяха готови. Продължителното й мълчание го караше нервно да бърбори, сякаш като не говореше, тя го обвиняваше.
— Ще спрем някоя кола до Бърлин, а оттам ще вземем автобус до Ню Йорк. Ще отидем в редакцията на „Ню Йорк Таймс“…
— Но, тате, нали им изпрати писмо?
— Може и да не са го получили, мило.
Тя мълчаливо се вгледа в него за миг.
— Мислиш, че са го взели те ли?
— Разбира се, че н… — той поклати глава и започна отново. — Чарли, просто не знам.
Тя не отговори. Коленичи, затвори единия куфар и започна да се мъчи със закопчалката.
— Дай да ти помогна, миличко.
— Мога и сама да се оправя! — изкрещя му тя и се разплака.
— Чарли, недей. Моля те, милото ми. Вече му се вижда краят.
— Не, не се вижда — разплака се още по-силно тя. — И никога няма да има край.
2
Около къщата на деди Макджий се намираха точно дванайсет агенти. Те бяха заели позициите си още предишната нощ. Всичките бяха с маскировъчни облекла в бяло и зелено. Никой не беше присъствал във фермата Мандърс и никой не бе въоръжен, с изключение на Джон Рейнбърд, който носеше пушката, и Дон Джулс — пистолет, калибър 22.
— Не искам никакви рискове да се стигне до паника заради станалото в Ню Йорк — заяви Рейнбърд пред Кап. — Онзи Джеймисън все още изглежда с напълнени гащи.
По същата причина не даваше и дума да става агентите да са въоръжени. Всичко се случва, а той не желаеше да приключи операцията с два трупа. Грижливо подбра всичките агенти и възложи на Дон Джулс грижата за Анди Макджий. Джулс беше дребен, трийсетина годишен, мълчалив и мрачен. Той бе добър в работата си. Рейнбърд го знаеше, защото Джулс беше единственият човек, с когото се бе съгласявал да работи повече от един път. Джулс беше бърз и съобразителен. Не се пречкаше на пътя в критични моменти.
— Макджий ще излезе по някое време — инструктира ги Рейнбърд. — Момиченцето излиза понякога, но Макджий — винаги. Ако е сам, ще го поема аз, а Джулс бързо и тихо ще го скрие. Ако то се покаже само — същото. Ако излязат заедно, аз ще поема момиченцето, а Джулс — Макджий. Останалите сте само статисти — ясно ли е? — окото на Рейнбърд свирепо ги огледа. — Вие сте за всеки случай, ако нещо страхотно се обърка, и толкова. Разбира се, ако нещо действително се обърка страхотно, повечето от вас ще търчат към езерото с подпалени гащи. Вие сте с нас, за да не пропуснете макар и минималната възможност да направите нещо, ако се появи такава. И, разбира се, ще присъствате като наблюдатели и свидетели в случай, че аз се проваля.
Последва слабо и нервно хихикане.
Рейнбърд вдигна показалец.
— Ако някой от вас допусне грешка и по някакъв начин им даде възможност да ни подушат, аз лично ще имам грижата той да изгние в най-отвратителната южноамериканска джунгла, която успея да открия… с разпран задник. Повярвайте ми, господа, вие сте само статисти в моето представление. Запомнете го добре.
По-късно, „зад кулисите“ — един изоставен мотел в Сейнт Джонсбъри, — Рейнбърд дръпна Дон Джулс настрани.
— Чел си досието на мъжа, нали?
Джулс пушеше „Кемъл“.
— Да.
— Понятието „хипнотично внушение“ ясно ли ти е?
— Да.
— Ясно ли ти е какво е станало с онези двамата в Охайо? Онези, дето се опитаха да отвлекат дъщеря му?
— Работил съм с Джордж Уоринг — каза монотонно Джулс. — Този момък можеше да запали и водата,
