някои от тях с раници на гръб, една двойка с тенисракети в калъфи. Високоговорителите обявяваха полети и повиквания като някакви сънувани могъщи божества.
Анди и Чарли седнаха един до друг пред масичките с телевизори. Издраскани и нащърбени, боядисани в убито черно, те напомняха на Анди зловещи, футуристични кобри. Той пусна вътре последните си две монети, за да не ги изгонят от местата. Телевизорът на Чарли излъчваше повторение на серия от „Новобранците“9, а пред Анди Джони Карсън10 клюкарстваше със Съни Боно и Бъди Хакет.
— Тате, трябва ли? — за втори път попита Чарли, готова да заплаче.
— Изтощен съм, пиленце — каза той. — Нямаме никакви пари. Не можем да останем тук.
— Лошите хора ли ще дойдат? — прошепна ужасено детето.
— Не знам. — Туп, туп, туп в мозъка му. Вече не черен кон без ездач; сега от прозорец на петия етаж хвърляха върху него чували, пълни с остри късове желязо. — Трябва да сме готови, ако дойдат.
— Откъде да намеря пари?
Той се поколеба и рече:
— Ти знаеш откъде.
Сълзите преляха и потекоха по бузите й.
— Не е хубаво. Не е хубаво да крада.
— Зная. Но и от тяхна страна не е хубаво все да ни преследват. Аз ти го обясних, Чарли. Или поне се опитах.
— За малкото Лошо и голямото Лошо?
— Да. За по-малкото и по-голямото зло.
— Много ли те боли главата?
— Доста.
Безполезно бе да я подготвя, че след час или най-много два ще бъде толкова зле, че няма да е способен дори да мисли свързано. Каква полза да я плаши още повече? Каква полза, ако й довери опасенията си, че този път няма да успеят да избягат?
— Ще се опитам — реши Чарли и се смъкна от стола си. — Бедният татко! — съжали го тя и го целуна.
Той затвори очи. Телевизорът пред него продължаваше да работи — някакъв далечен, ромолящ звук в центъра на постоянно нарастващата болка в главата му. Когато пак отвори очи, тя беше вече само една далечна фигурка, много дребна, облечена в червено и зелено, подобна на коледно украшение, която се промъква през разпръснатите из залата хора.
„Моля те, Господи, пази я — помисли си той. — Не позволявай на никого да се изпречи на пътя й или още повече да я наплаши. Много ще съм ти благодарен, Господи. Става ли?“
И отново затвори очи.
5
Малко момиченце с червено ластично клинче и зелена блузка от изкуствена коприна. Руса коса до раменете. Уморено, очевидно само. Това бе едно от малкото места, на които само малко момиченце може да мине незабелязано след полунощ. Тя постоянно се разминаваше с хора, но никой не й обръщаше внимание. Ако плачеше, някой от охраната на летището щеше да се приближи да я попита дали не се е загубила, знае ли за кой полет са имали билети мама и татко и как се казват те, за да могат да ги издирят. Но тя не плачеше и имаше вид на човек, който знае къде отива.
Чарли не знаеше точно… но имаше съвсем ясна представа какво търси. Имаха нужда от пари: така бе казал татко. Лошите хора щяха да дойдат, а татко беше болен. Когато се разболяваше така, му ставаше трудно да мисли. Трябваше да легне и около него да е колкото е възможно по-тихо. Трябваше да спи, докато му мине. А лошите хора може и да дойдат… хората от Арсенала, хората, които искат да ги разкъсат на парченца, за да разберат как действат… и дали могат да ги използват за разни работи.
От едно кошче за боклук стърчеше книжна кесия и Чарли я взе. Малко по-надолу сред тълпата намери и онова, което търсеше: редица от телефонни кабинки.
Чарли стоеше загледана в тях и я беше страх. Беше я страх, защото татко много, много пъти й бе казвал, че не бива да върши това… от най-ранно детство то беше Лошото нещо. Тя не винаги успяваше да овладее Лошото нещо. Възможно бе да пострада тя самата или някой друг, или много хора. Навремето (о, мамо, съжалявам! Раната, превръзките, писъците… Тя пищеше! Аз накарах майка си да пищи и няма вече никога… никога… защото това е Лошо нещо) в кухнята, когато беше малка… не, ужасно боли, няма да мисли за това. То е Лошо нещо, защото, оставиш ли го да тръгне, отива… навсякъде. И става страшно.
Има и други неща. Тласъкът например; така го нарича татко, тласък. Само дето тя може да тласка много по-силно от него, без да я заболява главата. Но понякога след това… има пожари.
Думата за Лошото нещо изскочи в съзнанието й, докато стоеше и нервно поглеждаше към телефонните кабинки: пирокинеза. „Няма страшно — й бе казал татко още в Порт Сити, когато глупашки си мислеха, че са в безопасност. — Ти си само едно живо въгленче, пиленце, просто една много голяма запалка.“ Тогава й бе станало смешно и тя се бе разкикотила, но сега не й беше до смях.
Другата причина, поради която не трябваше да тласка, бе, за да не ги открият онези. Лошите хора от Арсенала. „Нямам представа какво знаят те за теб сега — й бе казал татко, — но не искам да научават повече. Твоя тласък не е точно като моя, мило. Ти не можеш да караш хората да… мм… променят решенията си, нали?
— Нее…
— Но можеш да караш предметите да се движат. И ако изведнъж започнат да се случват разни странни неща и те ги свържат с теб, ние ще се окажем в още по-голяма опасност, отколкото сме сега. А това си е кражба и кражбата също е Лошо нещо.“
Няма значение. Татко го боли главата и трябва да се доберат до някое тихо, топло място, преди да му е станало прекалено зле и да не може дори да мисли. Чарли тръгна напред.
Телефонните кабинки бяха около петнайсет, с плъзгащи се, кръгли врати. Отвътре изглеждаха като огромни капсули антибиотик, с монтирани телефони. Повечето бяха тъмни, огледа ги Чарли, разхождайки се край тях. В една беше натъпкала телеса някаква дебелана с панталони, която бъбреше като латерна и се усмихваше. А в предпоследната един войник седеше върху столчето и проснатите му крака стърчаха навън през отворената врата. И неговата уста не спираше:
— Слушай, Сали, разбирам как се чувстваш, но всичко ще ти обясня. Абсолютно. Зная… зная… но само ако ми позволиш… — той вдигна поглед, забеляза, че малкото момиченце го гледа, сви си краката и затвори кръглата врата — всичко това с едно движение като костенурка, която се прибира в черупката си. „Оправдава се пред приятелката си — помисли си Чарли. — Сигурно й е вързал тенекия. Аз никога няма да позволя на мъж да ми върже тенекия.“
Ечащ високоговорител. Плъхоподобен страх гложди в дъното на съзнанието й. Всички лица изглеждат чужди. Почувства се самотна и много мъничка и все още болна от скръб по майка си. Кражба бе, но имаше ли някакво значение? Та те бяха откраднали живота на майка й.
Тя се шмугна в крайната телефонна кабинка, кесията прошумоля. Чарли вдигна слушалката и се престори, че говори — „здравей, дядо, да, току-що влязохме с татко, добре сме“ — и погледна навън през стъклото, за да види дали някой проявява интерес. Никой. Единственият човек наблизо беше една негърка, която се застраховаше за полет от автомат и беше с гръб към нея.
Чарли погледна към телефона и изведнъж го тласна.
От усилието й се изплъзна лек звук и тя прехапа долната си устна, като изпита приятно усещане от хлътването й под зъбите. Не, нямаше никаква болка. Чувстваше се добре, като тласкаше разни неща и този факт допълнително я плашеше. Ами ако започне да харесва това опасно нещо?
Чарли отново, съвсем лекичко, побутна телефонния автомат и внезапно от отвора за връщане на монетите потече сребърен поток. Тя се опита бързо да нагласи кесията под него, но докато успее, повечето от четвъртинките, десетачетата и петачетата се изсипаха върху пода. Чарли се наведе и замете колкото можа в кесията, като непрекъснато се озърташе навън през стъклото.
Щом събра монетите, продължи към следващата кабинка. На съседния телефон войникът още говореше.
