Пак бе отворил вратата и пушеше.
— Сал, честна дума, не те лъжа! Попитай брат си, ако не ми вярваш! Той ще…
Чарли затвори вратата с плъзване, за да не чува цвиленето му. Тя беше само на седем, но разбираше, когато някой лъготи. Погледна към телефона и миг по-късно той си предаде монетите. Този път бе поставила идеално кесията и те нежно зазвънтяха по дъното й.
Като излезе, войника го нямаше и Чарли отиде в неговата кабинка. Седалката беше още топла и въздухът противно миришеше на цигарен дим въпреки вентилатора.
Парите издрънчаха в кесията й и тя продължи.
6
Еди Делгардо седеше върху твърдия пластмасов стол, гледаше в тавана и пушеше. Кучка, ядосваше се той. Следващия път два пъти ще си помисли, преди да вземе да стиска проклетите си крака. Еди, това и Еди, онова, и Еди, не искам повече да се виждаме, и Еди, как можеш да си толкова жесток. Но той бе променил малко решението й относно старото „не искам повече да се виждаме“. Сега разполагаше с трийсетдневна отпуска и отиваше в Ню Йорк, рая на развлеченията или както го наричаха „Голямата ябълка“, да се поразходи и наобиколи баровете за семейно необвързани. И когато отново се върне, самата Сали ще бъде като една голяма, узряла ябълка, узряла и готова да капне. Никакви глупости от рода на „не ме ли уважаваш“ не минават на Еди Делгардо от Маратон, Флорида. Сали Брадфорд ще вдигне бялото знаме, а пък ако действително е повярвала на онази дивотия, че си е правил вазектомия11, това си е неин проблем. Нека търчи при оня селски даскал, брат си, ако желае. Еди Делгардо ще си кара военния товарен камион из Западен Берлин и ще…
Внезапно унесът, в който бе изпаднал, предвкусвайки сладкото отмъщение, бе прекъснат от странно усещане за топлина, идващо откъм краката му — сякаш изведнъж температурата на пода се покачи с десет градуса, — придружено от странна, но не съвсем непозната миризма… не на горено, а… май на пърлено?
Той отвори очи и първото нещо, което видя, беше малкото момиченце, дето се мотаеше около телефонните кабинки. Седем-осем годишно момиченце с истински разгневен вид. Сега то носеше голяма книжна кесия, като я държеше за дъното, сякаш бе пълна с продукти или нещо такова.
Но стъпалата му, ето кое беше важното!
Вече не бяха топли. Бяха горещи.
Еди Делгардо погледна надолу и изкрещя:
— Всемогъщи Боже!
Обувките му горяха.
Той скочи на крака. Обърнаха се глави. Някаква жена видя какво става и тревожно извика. Две ченгета от охраната, които се занасяха с една регистраторка от „Алегени Еърлайнс“, се запътиха да видят какво има.
Еди вече пет пари не даваше за нищо около себе си. Сали Брадфорд и планираното отмъщение бяха последното, което го вълнуваше. Войнишките му обувки жизнерадостно горяха. Маншетите на зелените му панталони прихващаха огъня. Той се затича през тълпата, оставящ следа от пушек, като изстрелян от катапулт. Дамската тоалетна беше по-близо и Еди, чието чувство за самосъхранение бе особено силно развито, блъсна вратата с протегнатите си ръце и влетя вътре без миг колебание.
От една клетка излизаше млада жена с надиплена около кръста пола и си оправяше чорапогащника. Тя видя Еди, човешката факла, и нададе писък, който екна многократно усилен от облицованите стени на тоалетната. От няколкото други заети клетки се надигна врява: „Какво беше това?“ и „Какво става?“ Еди хвана автоматичната врата, преди да е успяла да се затвори напълно и да се заключи, сграбчи двата горни края на клетката, вдигна се на мускули и топна крака в чинията. Чу се съскащ звук и изригна огромен облак пара.
Двамата полицаи от охраната се втурнаха вътре.
— Стой, ти там! — изкрещя единият с извадено оръжие. — Излез навън с ръце на тила!
— Имаш ли нещо против да почакаш, докато си извадя краката? — изръмжа Еди Делгардо.
7
Чарли се бе върнала. И пак плачеше.
— Какво стана, бебчо?
— Взех парите, но… то отново ми се изплъзна, тате… имаше един мъж… войник… не можах да се спра…
Анди усети как по тялото му полазват тръпки. Болката в главата и тила го заглушаваше, но страхът си оставаше.
— Стигна ли се… стигна ли се до пожар, Чарли?
Тя не можеше да говори, но кимна. По бузите й се стичаха сълзи.
— О, Господи — прошепна Анди и се насили да се изправи.
Това напълно довърши Чарли. Тя скри лице в ръцете си и безпомощно захлипа, олюлявайки се напред- назад.
Около входа на дамската тоалетна се бе събрала групичка хора. Вратата зееше отворена, но Анди не виждаше… и изведнъж видя. Двете ченгета от охраната, дотичали там, извеждаха младеж във войнишка униформа с вид на хулиган към служебното си помещение. Младежът протестираше шумно, главно посредством ругатни. От коленете надолу униформата му бе унищожена, а в ръката му имаше две капещи, почернели неща, които някога може да са били обувки. След това групичката се скри в офиса, като затръшна вратата. Над залата се понесе развълнувана глъчка.
Анди седна отново и обгърна Чарли с ръка. Вече му беше много трудно да мисли: мислите му бяха мънички сребърни рибки, които плуваха из огромно черно море от пулсираща болка. Но трябваше да положи всички усилия. Имаше нужда от Чарли, ако искаше да се измъкнат.
— Той е добре, Чарли. Всичко е наред. Те само го отведоха в офиса на охраната. Кажи ми сега, какво се случи?
През секващи сълзи Чарли му разказа. Дочула разговора на войника по телефона. Минали й няколко бегли мисли за него, имала чувството, че се опитва да изиграе номер на момичето, с което говори.
— А после, като тръгнах да се връщам при теб, го видях… и преди да успея да го спра… то се случи. Просто избяга. Можеше и да го нараня, тате. Можеше сериозно да го нараня. Та аз го подпалих!
— Говори по-тихо — напомни й той. — Искам да ме изслушаш, Чарли. Смятам, че това е най- окуражителното нещо, което се случва от известно време насам.
— Така ли? — тя го погледна с искрено учудване.
— Сторило ти се е, че е избягало от теб — с усилие изрече Анди. — Вярно. Но не както преди. То е избягало само мъничко. Случилото се е било опасно, мило, но… можеше да подпалиш и косата му. Или лицето му.
Тя потрепера ужасена. Анди нежно обърна главата й към себе си.
— Това нещо е подсъзнателно и винаги се изсипва върху някого, когото не харесваш. Но… ти не си наранила истински този човек, Чарли. Ти… — мисълта му се загуби и остана само болката. Още ли говореше? За момент не знаеше дори това.
Онова нещо, Лошото нещо, продължаваше да препуска из главата на Чарли и да иска отново да излезе навън, да направи нова пакост. То беше като малко, злонравно и доста глупаво зверче. Трябва да го пуснеш от клетката му, за да свърши нещо, като изваждането на парите от телефоните… но може да свърши и още нещо, нещо наистина лошо,
(като мама в кухнята о мамо съжалявам)
преди да успееш пак да го прибереш. Но сега това беше без значение. Тя няма да мисли за него, няма да мисли за
(превръзките които мама трябваше да носи превръзки защото аз я нараних)
нищо такова. В момента най-важен беше баща й. Той бе хлътнал в стола си пред телевизора, с
