случай. Нищо не пречи и след нея да го изпратим в Мауи. Смятам, че тази последна серия опити ще отнеме около три месеца.
Моля те за съвет, преди да постъпя към оформяне на документите.
7
ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА
БЕЛЕЖКА
От П. Х.
До Хърм Пайнчът
Дата 13 септември
Относно Анди Макджий
Не мога да те разбера! Последния път, когато говорихме, се съгласихме — и ти не по-малко от всеки друг, — че Макджий е гръмнал като бушон. Всяко нещо си има край — не бива безкрайно да се колебаеш!
Щом настояваш да включиш в плана още една серия опити — една съкратена серия, — тогава, моля. Ние от другата седмица започваме с момиченцето, но благодарение на некадърната намеса на известен източник смятам, че съдействието й няма да продължи дълго. Но междувременно може би няма да е зле да разполагаме с баща й подръка… като един вид „пожарогасител“???
О, да — може да е „въпрос само на пари“, но парите са на данъкоплатците, а лекомисленото отношение към тях рядко се поощрява, Хърм. Особено от капитан Холистър. Имай едно наум.
Планирай да го задържим най-много от шест до осем седмици, освен ако не получиш резултати… а ако получиш, аз лично ще ти изям обувките.
8
— Мръсен кучи син! — изруга Хърм Пайнчът на глас, щом свърши с четенето на бележката. Препрочете третия абзац — и това от Хокстетър, Хокстетър, който притежаваше напълно реставриран тъндърбърд, модел 1958-а, да му чете морал на него за пари. Той смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук и се облегна назад във въртящия се стол. Най-много два месеца! Това не му харесваше. Три щеше да е по- добре. Действително го чувстваше така…
Неканен и мистериозен, образът на боклукомелачката, която беше инсталирал вкъщи, изгря в съзнанието му. И това не му харесваше. Напоследък мелачката му бе влязла в главата и нищо не можеше да я изкара оттам. Тя изскачаше на преден план най-често, когато се опитваше да реши проблема с Анди Макджий. Тъмната дупка в средата на кухненската мивка, защитена с гумена ципа… девствена…
Пайнчът потъна още по-назад в стола си, унесен. Когато се сепна, с безпокойство видя, че са минали близо двайсет минути. Той придърпа една бланка и надраска бележка до онова мръсно копеле Хокстетър, като преглътна напиращата злоба заради неуместната забележка на тема пари. Трябваше да положи усилия, за да се сдържи да не повтори искането си за три месеца (а в съзнанието му отново изплува образът на гладката тъмна дупка). Щом Хокстетър каже два месеца, значи два. Но ако наистина получи резултати с Макджий, петнайсет минути по-късно Хокстетър ще намери върху бюрото си две обувки четирийсет и първи номер заедно с нож, вилица и бутилка омекотяващ сос за месо.
Той свърши бележката, драсна „Хърм“ отдолу и се отпусна назад, масажирайки слепоочията си. Болеше го глава.
В гимназията и в университета Хърм Пайнчът беше таен травестит. Обичаше скришом да се облича в женски дрехи, защото си мислеше, че с тях изглежда… мм, много красив. През третата година в университета бе разкрит от двама колеги, членуващи в неговото тайно студентско общество. Цената на мълчанието им беше един унизителен ритуал, не много по-различен от изпитанието при посвещаването, издържано от Пайнчът с прекрасно настроение.
В два часа сутринта разобличителите му разхвърляха смет от единия до другия край на кухнята и принудиха Пайнчът, облечен само в дамски пликчета, чорапи, колан с жартиери и натъпкан с тоалетна хартия сутиен, да изчисти всичко и да измие пода под постоянната заплаха да бъде разкрит. Достатъчно бе само някой друг от братството да намине, за да похапне.
Случката завърши с групово мастурбиране, за което Пайнчът навярно трябваше да е благодарен, защото единствено то ги накара да спазят обещанието си да мълчат. Но той се отписа от братството, ужасен и отвратен от себе си — най-вече защото цялата случка му се видя вълнуваща. Оттогава никога не се беше обличал като жена. Та той не е хомосексуалист. Има си прекрасна съпруга и две чудесни деца, което доказва, че не е хомосексуалист. От години дори не се беше сещал за онази унизителна, отвратителна история. И все пак…
Образът на боклукомелачката, тази гладка черна дупка, облечена в гума, оставаше. А главоболието му се влошаваше.
Ехото, предизвикано от тласъка на Анди, беше започнало. Засега то се движеше забавено: образът на мелачката, свързана с идеята за красотата, все още го спохождаше на интервали.
Но не след дълго щеше да набере скорост. И да започне да рикошира.
Докато стане неудържимо.
9
— Не — отсече Чарли. — Не е както трябва.
И се обърна, за да излезе от малката стаичка. Лицето й беше бледо и напрегнато. Под очите й имаше тъмни, почти пурпурни сенки.
— Хей, стой, почакай за минутка — извика Хокстетър, протегна напред ръце и леко се засмя. — Какво не е както трябва, Чарли?
— Всичко — отговори тя. — Всичко не е както трябва.
Хокстетър огледа стаичката. В единия ъгъл беше монтирана видеокамера „Сони“. Кабелите й водеха през стената от пресован корк до цветен приемател в съседната стая за наблюдение. На масата в средата имаше стоманен поднос, пълен със стърготини. Вляво се намираше електроенцефалограф с излизащи отвсякъде проводници. С него боравеше млад мъж с бяла престилка.
— Не ни помагаш особено — Хокстетър още се усмихваше бащински, но беше бесен. Не бе необходимо да умееш да четеш мисли, за да го разбереш; трябваше само да погледнеш в очите му.
— Вие не ме слушате — изписка тя. — Никой от вас не ме слуша, освен…
(освен Джон, но не можеш да го кажеш)
— Обясни ни какво да направим — помоли Хокстетър.
Тя не се укроти.
— Ако ме бяхте слушали, щяхте да знаете. Само онзи стоманен поднос с малките парченца дърво е както трябва, но единствено той. Масата е дървена, материалът на онази стена е страшно лесно запалим… както и дрехите на онзи човек. — Тя посочи към техника, който леко се дръпна.
— Чарли…
— Онази камера също.
— Чарли, тази камера е…
