С внезапен ужас и екзалтация тя си помисли: „О, Господи, то излезе толкова по-силно!“
Стоманената стена се бе сгърчила в странни, тъмни вълни. Въздухът беше нажeжен до степен на експлозия. В другата стая електронният термометър се качваше главоломно към четирийсет градуса.
Чарли хвърли огненото нещо към ваната: вече я обземаше паника. Образува се водовъртеж, който изчезна сред яростни мехури. В разстояние на пет секунди студената вода завря и закипя, вдигайки облаци пара.
Техникът беше забравил да затвори зад себе си вратата на опитната стая. В залата за наблюдение бе настъпило изненадващо вълнение. Хокстетър крещеше. Кап стоеше с увиснало чене на прозореца и наблюдаваше как ври водата в пълната вана. От нея се издигаха облаци пара и еднопосочното стъкло започна да се замъглява. Само Рейнбърд беше спокоен и се усмихваше леко, със скръстени зад гърба ръце. Той приличаше на учител, чийто любим ученик е решил посредством сложни постулати особено трудна задача.
(прибери се!)
Ушите й пищяха.
(прибери се! прибери се! ПРИБЕРИ СЕ!))
И то изведнъж изчезна. Нещо се отдели, врътна се свободно за секунда или две и после просто изчезна. Тя излезе от съсредоточеността си и си пое дъх. Отново видя стаята и почувства как от горещината, която бе създала, по кожата й избива пот. Термометърът в залата за наблюдение спадна с един градус. Яростното бълбукане във ваната започна да затихва, но поне половината от съдържанието й беше извряло. Въпреки отворената врата, малката стаичка беше влажна и гореща като сауна.
16
Хокстетър трескаво проверяваше уредите си. Косата му, обикновено сресана и опъната до болка назад, сега бе разрошена и стърчеше на места като щръкналата четина на Алфалфа, от „Малките негодници“.
— Хванахме го! — задъхваше се той. — Хванахме го, изцяло го хванахме… имаме го на запис… скока в температурата… видяхте ли как вреше водата във ваната?… Господи!… Хванахме ли го на аудиомонитора?… Да? Господи Боже, видяхте ли какво направи тя?
Той мина край един от техниците, извърна се и грубо го сграбчи за реверите на престилката.
— Можеш ли за миг да се усъмниш, че тя предизвика всичко това? — изкрещя той.
Техникът, развълнуван почти колкото самия Хокстетър, поклати глава.
— Няма никакво съмнение, шефе. Никакво.
— Света Дево! — пусна го Хокстетър и се обърна невиждащ в друга посока. — Допусках… нещо… да, нещо… но онзи поднос… полетя… — Той зърна Рейнбърд, който все още стоеше пред еднопосочното стъкло със скръстени зад гърба ръце, с мека вглъбена усмивка на устните. За Хокстетър старите вражди бяха забравени. Той се спусна към големия индианец, сграбчи ръката му и я стисна.
— Хванахме го! — извика той на Рейнбърд с неописуемо задоволство. — Хванахме го докрай, записите стават дори за пред съда! Направо за пред скапания им Върховен съд!
— Да, хванахте го — съгласи се благо Рейнбърд. — А сега най-добре изпрати някого да хване и нея.
— Ъ? — Хокстетър го гледаше неразбиращо.
— Ами — продължи Рейнбърд с най-благия си тон, — човекът, който беше вътре, вероятно имаше някаква уговорка, за която бе забравил, защото щеше да си счупи краката от бързане. Той остави вратата отворена и твоята подпалвачка просто си излезе.
Хокстетър зяпна през стъклото. Влагата го бе замъглила, но нямаше никакво съмнение, че стаята зад него е празна, като се изключат ваната, електроенцефалографа, прекатурения стоманен поднос и пръснатите пламтящи парченца дърво.
— Някой да изтича да я хване! — извика Хокстетър, като се обърна. Петима или шестима мъже стояха край уредите си и не помръдваха. Очевидно никой, освен Рейнбърд, не беше забелязал, че Кап излезе едновременно с момиченцето.
Рейнбърд се ухили на Хокстетър, а после вдигна поглед, за да включи и останалите — тези мъже, чиито лица изведнъж бяха станали бели като лабораторните им престилки.
— Наистина — рече тихо той. — Кой от вас иска да изтича да хване малкото момиченце?
Никой не помръдна. Беше много забавно: на Рейнбърд му хрумна, че сигурно така ще изглеждат и политиците, щом разберат, че краят е дошъл — ракетите действително са във въздуха, бомбите валят, горите и градовете са в пламъци. Беше толкова забавно, че трябваше да се разсмее… и да се смее ли, смее.
17
Колко са красиви! — тихо възкликна Чарли. — Всичко е толкова красиво.
Стояха край езерцето с патиците, недалеч от мястото, където само преди няколко дни бяха разговаряли баща й и Пайнчът. Този ден беше много по-студен и листата на дърветата започваха да пожълтяват.
Лек ветрец, само мъничко по-силен от нежен полъх, набръчкваше повърхността на езерцето.
Чарли вдигна лице към слънцето и затвори очи усмихната. Джон Рейнбърд, който стоеше до нея, беше изкарал шест месеца запас в затвора „Кемп Стюард“ в Аризона, преди да замине отвъд океана, и бе виждал същото изражение върху лицата на мъже, освободени след дълъг тъмничен престой.
— Искаш ли да се поразходим към конюшнята и да погледаме конете?
— О, да, разбира се — светна моментално тя, а после боязливо го погледна. — Всъщност, ако ти не възразяваш.
— Да възразявам ли? Та и аз се радвам да поизляза навън. Това е почивка за мене.
— Те ли ти го възложиха?
— Ами! — Тръгнаха покрай езерцето към конюшнята отсреща. — Питаха за доброволци. Май не се избиваха от желание след вчерашната случка.
— Изплашени ли са? — попита Чарли с престорена невинност.
— Тъй мисля — отговори Рейнбърд и казваше самата истина. Кап беше настигнал Чарли по коридора и я бе отвел до апартамента й. Младият мъж, напуснал поста си пред енцефалографа, вече беше изпратен на военна служба в Панама Сити. Срещата на специалистите след опита бе заприличала на лудница — учените и в най-добрия, и в най-лошия си вариант бяха прехвърлили всякаква мярка с милионите си нови идеи, от една страна, и досадната си тревога — значително закъсняла — как да контролират момиченцето, от друга.
Беше предложено жилището й да се огнеобезопаси, да й се осигури денонощно наблюдение, серията наркотици да се започне отново. Рейнбърд ги слуша известно време, после почука с тежкия си тюркоазен пръстен по ръба на масата за конференции. Той чука, докато привлече вниманието на всички. Защото въпреки че Хокстетър, както и кръгът му от учени, не го обичаше (а може би и „мразеше“ нямаше да е твърде силно казано), звездата на Рейнбърд бе изгряла. В края на краищата именно той бе прекарвал всеки ден по толкова време при тази горелка в човешки образ.
— Аз предлагам — рече той, като се изправи и великодушно ги изгледа през разкъсания обектив на лицето си — да не променяме абсолютно нищо. До днес вие действахте въз основа на предположението, че момиченцето сигурно не притежава способността, която — всички знаехте — над двайсет пъти е документирана, или че дори да я притежава, тя е незначителна, а и да не е незначителна, то вероятно никога повече няма да я използва. Сега разбрахте, че не е така, и искате отново да започнете да я разстройвате.
— Не е вярно — намеси се Хокстетър с раздразнение. — Това са просто…
— Вярно е! — сряза го гръмогласно Рейнбърд и Хокстетър се сви на стола си. Индианецът пак се усмихна на хората около масата. — Така. Момиченцето отново се храни. Наддало е пет килограма и вече не е мършавата сянка, която беше. То чете, говори, рисува; помолило е за кукленска къщичка, която приятелят му чистача е обещал да се опита да намери. Накратко, душевното му състояние е по-добро, отколкото е било, откакто е дошло тук. Надявам се, господа, че няма да започваме да разваляме толкова благоприятно
