— Но… слушайте, вие не мислите наистина, че аз имам нещо общо с онова, дето се е случило на доктор Пайнчът, нали?
— Не, разбира се, че не.
И отново онова леко и неволно смръщване от отвращение. Този път Анди усети мрачното задоволство, което навярно изпитват негрите, когато успеят да изиграят някой бял нахалник. Но над него изплува тревога, породена от фразата: „Вече съм започнал преписката.“
— А, добре. Бедният доктор Пайнчът — Анди сведе поглед само за миг и нетърпеливо попита: — Кога тръгвам?
— Колкото е възможно по-скоро. Най-късно към края на следващата седмица.
Най-много девет дни! Сякаш през стомаха му мина валяк.
— Хареса ми нашият разговор, Анди. Съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива тъжни и неприятни обстоятелства.
Той се пресегна към бутона на секретарската уредба и Анди изведнъж осъзна, че не може да го остави да го натисне. Няма да може да свърши нищо в апартамента си с неговите камери и подслушвателни устройства. И ако действително този човек е най-голямата клечка тук, кабинетът му трябва да е абсолютно чист: няма начин да не го проверява редовно за микрофони. Разбира се, може да си има свои собствени подслушвателни системи, но…
— Прибери си ръката! — нареди Анди и тласна.
Кап се поколеба. Ръката му се прибра при другата върху попивателната хартия. Той погледна навън към моравата с онова унесено, вглъбено в миналото изражение на лицето.
— Записваш ли на магнетофон разговорите си тук?
— Не — заговори равно Кап. — Дълго време имах задействащ се от глас „Ухер-5000“ — като оня, дето вкара Никсън в неприятности, — но го махнах преди четиринайсет седмици.
— Защо?
— Защото ми се стори, че ще си изгубя службата.
— Защо ти се стори, че ще си изгубиш службата?
Кап избърбори в скоропоговорка:
— Никаква продукция. Никаква продукция. Никаква продукция. Капиталовложенията трябва да се оправдават с резултати. Сменете човека на върха. Няма записи. Няма скандал.
Анди се опита да вникне в чутото. Водеше ли то в желаната от него посока? Не можеше да прецени, а времето беше малко. Чувстваше се като най-глупавото и бавно дете в надпреварата за великденското яйце. Той реши да продължи още мъничко по тази следа.
— Защо нямахте продукция?
— Не е останала никаква способност за хипнотично внушение в Макджий. Окончателно е свършен. Всички са единодушни по този въпрос. Момиченцето не иска да пали. Казва, че няма да пали, каквото и да става. Хората говорят, че съм се побъркал на тема „Серия шест“. Зарязват ме — Кап се ухили. — Но вече всичко е наред. Дори Рейнбърд го признава.
Анди поднови тласъка и лека болка запулсира в челото му.
— Защо е наред?
— Три опита досега. Хокстетър е в екстаз. Вчера тя запали парче стоманен лист. Точкова температура над десет хиляди градуса за четири секунди, твърди Хокстетър.
Шокът усили главоболието му и му стана по-трудно да се справя с бесния водовъртеж от мисли. Чарли пали? Какво са й направили? Какво, за Бога?
Анди отвори уста да попита, но секретарската уредба изжужа и от стряскането тласна много по-силно, отколкото трябваше. За миг изпрати към Кап почти всичко, с което разполагаше. Той потрепери целият, като шибнат с електрически остен, издаде тих задавен звук и руменото му лице побеля. Главоболието на Анди направи гигантски скок и той безполезно се предупреди да внимава — нямаше да е от голяма полза за Чарли, ако получи удар в кабинета на този човек.
— Не прави това — изхленчи Кап. — Боли…
— Кажи им никакви разговори през следващите десет минути — заповяда Анди. Някъде черният кон риташе по вратата на конюшнята си и искаше да излезе, искаше да тича на воля. Усети как по бузите му потича лепкава пот.
Секретарската уредба изжужа повторно. Кап се наклони и натисна бутона. Лицето му се бе състарило с петнайсет години.
— Кап, тук е помощникът на сенатор Томпсън с изчисленията по „Проект скок“, за които беше помолил.
— Никакви разговори през следващите десет минути — заяви Кап и изключи.
Анди седеше, потънал в пот. Дали това ще ги задържи? Или ще подушат нещо гнило? Няма значение. Както имаше навик да вика Уили Ломан: пожар, пожар в гората. Господи, какво се е размислил за Уили Ломан? Сигурно полудява. Черният кон скоро ще излезе и Ломан ще може да го поязди. Той едва не се изкикоти.
— Чарли е палила?
— Да.
— Как я накарахте?
— Морков и пръчка. Идея на Рейнбърд. За първите два опита излезе на разходка. Сега получи разрешение да язди коня. Рейнбърд смята, че с това ще изкара още две седмици. — И той повтори: — Хокстетър е в екстаз.
— Кой е този Рейнбърд? — попита Анди, без да подозира, че току-що е задал ключовия въпрос.
Кап говори на кратки изблици през следващите пет минути. Той разказа на Анди, че Рейнбърд е наемен убиец на Арсенала, ранен ужасно във Виетнам и загубил там едното си око (едноокият пират от моя сън, вцепенено си помисли Анди). Разказа му, че Рейнбърд е оглавявал операцията на Арсенала, довела до залавянето им при езерото Ташмор. Разказа му и за късото съединение и за вдъхновението, осенило Рейнбърд, как да накарат Чарли да пали за опитите им. Накрая му разкри, че наградата на Рейнбърд за всичко това ще бъде животът на Чарли, когато кълбото от измами се развие докрай. Той говореше безизразно за тези неща и все пак някак припряно. После млъкна.
Анди слушаше с нарастваща ярост и ужас. Когато рецитацията на Кап завърши, той целият трепереше. Чарли, изплака наум. О, Чарли, Чарли!
Десетте минути почти бяха минали, а трябваше да узнае толкова много неща. Двамата поседяха мълчаливо около четирийсет секунди: външен наблюдател би могъл да ги вземе за толкова близки стари приятели, че вече нямат нужда да си говорят, за да се разбират. Анди трескаво мислеше.
— Капитан Холистър — започна той.
— Да?
— Кога е погребението на Пайнчът?
— Вдругиден — спокойно отвърна Кап.
— Отиваме. Ти и аз. Ясно ли е?
— Да, ясно. Отиваме на погребението на Пайнчът.
— Аз съм помолил да отидем. Не съм издържал и съм се разплакал, като съм чул, че е мъртъв.
— Да, ти не издържа и се разплака.
— Много съм се разстроил.
— Да, разстрои се.
— Ще отидем с личната ти кола, само ние двамата. Пред и зад нас може да има коли с хора на Арсенала, както и мотоциклети от двете страни, ако такава е стандартната процедура, но ние ще бъдем сами. Ясно ли е?
— О, да. Съвършено ясно. Само ние двамата.
— И ще проведем един хубав разговор. Това също ли е ясно?
— Да, един хубав разговор.
— Колата ти подслушва ли се?
— Не.
Анди започна отново да тласка, в серия от леки потупвания. При всяко Кап леко се дръпваше и Анди
