знаеше, че има огромна вероятност да предизвика ехо така, но се налагаше да го прави.
— Ще поговорим за това къде държите Чарли. Ще поговорим за някакъв начин да създадем тук пълна бъркотия, без да се заключват всички врати, както стана при аварията в електрозахранването. И ще поговорим за някакъв начин, по който Чарли и аз да можем да се махнем оттук. Ясно ли е?
— Не е предвидено да бягате — опъна се Кап с детинско раздразнение. — Това го няма в сценария.
— Вече го има — натърти Анди и пак тласна.
— Ооох! — изхленчи Кап.
— Ясно ли е?
— Да, ясно, недей, недей така, боли!
— Този Хокстетър… ще задава ли въпроси по повод идването ми на погребението?
— Не. Хокстетър е изцяло погълнат от момиченцето. Не може да мисли за нищо друго напоследък.
— Добре. — Изобщо не беше добре. Отчайващо беше. — Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш, че сме водили този малък разговор.
— Да, ще го забравя напълно.
Черният кон беше на свобода. Той започваше своя бяг. „Изведете ме оттук — помисли през мъгла Анди. — Изведете ме оттук, конят е на свобода и пожарът е почнал в гората.“ Главоболието го заливаше с мъчителни приливи от пулсираща болка.
— Всичко, което ти казах, ще изникне в съзнанието ти естествено, като твоя собствена идея.
— Да.
Анди погледна към бюрото на Кап и видя там една кутия със салфетки. Издърпа една и взе леко да попива очите си. Не плачеше, а очите му сълзяха от главоболието, но това щеше да свърши достатъчно добра работа.
— Вече съм готов да тръгвам — обърна се той към Кап.
И се отпусна. Кап отново зарея празен поглед към елшите. Малко по малко лицето му се съживи и той се обърна към Анди, който леко попиваше очите си и подсмърчаше. Не беше необходимо да се преструва.
— Как се чувстваш сега, Анди?
— Малко по-добре. Но… сам разбирате… да чуя такова нещо…
— Да, ти се разстрои много. Искаш ли да пийнеш кафе или нещо друго?
— Не, благодаря. Бих искал да се върна в апартамента си, ако може.
— Разбира се. Ще те изпратя.
— Благодаря.
22
Двамата мъже, придружили го до кабинета, гледаха към Анди с колебливо подозрение — салфетката, зачервените сълзящи очи, бащинската ръка на Кап около раменете. Доста подобно изражение се появи и в очите на секретарката.
— Той не издържа и се разплака, като чу, че Пайнчът е мъртъв — тихо обясни Кап. — Много се разстрои. Смятам да му уредя да дойде с мен на погребението на Хърман. Искаш ли, Анди?
— Да. Моля ви. Ако е възможно да се уреди. Горкият доктор Пайнчът!
И неочаквано избухна в истински плач. Двамата мъже го поведоха покрай объркания и смутен помощник на сенатора Томпсън, който държеше в ръце няколко подвързани в синьо папки. Те изведоха Анди, все още хлипащ, подхванали го под лактите. И двамата излъчваха отвращение, много сходно с онова на Кап — отвращение от този тлъст наркоман, до такава степен изгубил всякакво чувство за реалност и контрол над емоциите си, че лееше сълзи за тъмничаря си.
Сълзите на Анди бяха истински… но Чарли беше тази, за която ги проливаше.
23
Джон винаги яздеше с нея, но в сънищата си Чарли беше сама. Главният коняр, Питър Драбъл, я бе екипирал с малко, елегантно английско седло, но в сънищата си тя седеше върху голия конски гръб. С Джон се разхождаха по алеите за езда, които се виеха през земите на Арсенала, влизаха и излизаха от минигоричката с калифорнийски захарни ели и заобикаляха езерцето с патиците, като никога не се движеха по-бързо от лек тръст, но в сънищата си тя галопираше с Некромант през истинска гора все по-бързо и по- бързо; устремно препускаше по някаква горска пътека, през дантелените клони отгоре се процеждаше зелена светлина и косата й струеше зад нея като ручей. Чарли усещаше как мускулите на Некромант се свиват и отпускат под копринената му кожа; тя яздеше с вплетени в гривата му пръсти и шепнеше в ухото му да тича по-бързо… по-бързо… по-бързо.
Некромант откликваше. Копитата му ечаха. Пътеката под тези сплетени зелени дървета представляваше тунел и отнякъде иззад нея се носеше слабо пращене и
(пожар в гората)
кълбета пушек. Имаше пожар, пожар, който тя бе запалила, но не чувстваше никаква вина — само оживление. Те можеха да избягат. Некромант можеше да отиде навсякъде, да направи всичко. Щяха да излязат от горския тунел. Долавяше светлината пред тях.
— По-бързо. По-бързо.
Оживлението. Свободата. Вече не беше сигурна къде свършват бедрата й и къде започват хълбоците на Некромант. Те се бяха слели в едно, споени като металите, които стапяше със силата си, когато правеше опитите им. Пред тях изникна огромно препятствие от повалени бели дървета, подобни на непроходима грамада от кости. Обезумяла от шеметна радост, тя леко срита Некромант с босите си пети и почувства как хълбоците му се стягат.
Те го прескочиха, полетели във въздуха за момент. Главата й беше отметната; ръцете й стискаха конската грива и Чарли пищеше — не от страх, а защото, ако не извикаше, ако сподавеше писъка си, можеше да експлодира. Свободни, свободни, свободни… обичам те, Некромант!
Лесно преодоляха препятствието от повалени дървета, но сега миризмата на пушек стана по-остра, по- определена, зад тях се чуваше пукане и едва когато една искра се спусна в спирала и преди да изгасне, бързо жилна плътта й като коприва, тя осъзна, че е гола. Гола и
(пожар, пожар в гората)
свободна, неокована, волна — тя и Некромант бягат към светлината.
— По-бързо — прошепна тя. — По-бързо, моля те!
По някакъв начин огромният черен жребец препусна дори още по-бързо. Вятърът с гръм нахлуваше в ушите на Чарли. Не беше необходимо да диша; въздухът се изливаше в гърлото й през полуотворената уста. Между старите дървета се промъкваха слънчеви лъчи в прашни снопове с цвят на старинна мед.
А отпред беше светлината — краят на гората, откритото пространство, където тя и Некромант щяха да тичат вечно. Пожарът остана зад тях, омразната миризма на пушек, чувството за страх. Отпред беше слънцето и тя щеше да язди Некромант по целия път до морето, където вероятно ще намери баща си и двамата ще се прехранват с риболов, ще вадят мрежи, пълни с искрящи, хлъзгави риби.
— По-бързо! — извика победоносно тя. — Оо, Некромант, тичай по-бързо, тичай по-бързо, тичай…
И в този момент в разширяващия се тунел от светлина, където дърветата свършваха, силуетът пристъпи и закри светлината и пътя навън. Отначало, както винаги в този сън, тя си помисли, че това е баща й, беше сигурна, че е баща й, и радостта й стана почти болезнена, преди внезапно да се превърне в пълен ужас.
Едва й остана време да осъзнае факта, че мъжът е прекалено едър, прекалено висок — и все пак някак познат, ужасно познат, дори като силует, — преди Некромант да се изправи на задните си крака с писък.
Могат ли конете да пищят? Не знаех, че могат да пищят…
С изплъзващи се бедра, тя се помъчи да се задържи, докато копитата му риеха въздуха и той не пищеше, а цвилеше, но то бе писък и някъде зад нея се чуха други изцвилвания като писъци, о, мили Боже, помисли си тя, там има коне, има коне, а в гората вилнее пожар…
Отпред онзи силует, онова ужасно очертание продължаваше да закрива светлината. Сега то започна да
