бъде съден по Декрета за служебна тайна заради самонадеяността си да й бъде приятел. Чарли сама ще свърши останалото. Ще сключи сделка с тях. Ще продължи да им помага.
Надявам се скоро да срещна този човек. Наистина се надявам.
Но сега не разполагаше с никакво време за това… и ако всичко потръгне както трябва, няма изобщо да му се наложи да се среща с Рейнбърд.
— Решено е да замина за Хаваите след една седмица, считано от днес — започна Анди.
— Да, точно така.
— Как?
— С военен транспортен самолет.
— С кого си се свързал, за да го уредиш?
— С Пък — моментално изстреля Кап.
— Кой е Пък, капитан Холистър?
— Майор Виктор Пъкъридж. От Андрюс.
— Базата на военновъздушните сили ли?
— Да, естествено.
— Приятел ли ти е?
— Играем голф — Кап се усмихна неопределено. — Той сече топката.
Чудесна новина, помисли си Анди. Главата му туптеше като забрал зъб.
— Да допуснем, че му се обадиш днес следобед и поискаш да изтегли този полет с три дни напред.
— Да? — поколеба се Кап.
— Ще бъде ли трудно? Ще иска ли много писане?
— О, не. Пък ще отсече право през писането — усмивката пак се появи, малко странна и далеч не радостна. — Той сече топката, казах ли ти?
— Да, каза ми.
— О, добре.
Колата се носеше напред със съвършено законната скорост от деветдесет километра в час. Дъждът беше намалял до кротък ръмеж. Чистачките цъкаха по стъклото.
— Обади му се днес следобед, Кап. Веднага щом се върнеш.
— Да, ще се обадя на Пък. Точно си мислех, че трябва да го направя.
— Кажи му, че се налага да ме преместите в сряда вместо в събота.
Четири дни не бяха достатъчни, за да се възстанови — много по-добре щяха да му дойдат три седмици, — но кулминацията вече приближаваше бързо. Краят на играта беше започнал. Това бе факт и Анди по необходимост го съзнаваше. Той няма — не би могъл — да остави Чарли на пътя на онова същество Рейнбърд повече, отколкото се налага.
— Сряда вместо събота.
— Да. А после кажи на Пък, че ще дойдеш и ти.
— Аз ли да дойда? Не мога…
Анди опресни тласъка. Заболя го, но тласна силно. Кап подскочи върху седалката. Колата съвсем леко кривна и Анди пак си помисли, че направо си проси да предизвика ехо в главата на този човек.
— Идвам и аз, да. И аз идвам.
— Хубаво — рече мрачно Анди. — Сега… каква охрана си уредил?
— Никакви особени охранителни мерки — отговори Кап. — Ти почти изцяло си излязъл от строя с торазина. Освен това си изчерпан и не можеш да използваш способността си за хипнотично внушение. Тя е закърняла.
— А, да. — Анди притисна леко треперещата си ръка към челото си. — Да не искаш да кажеш, че ще бъда сам в самолета?
— Не — моментално отрече Кап. — И аз самият ще дойда.
— Да, но кой друг освен нас двамата?
— С нас ще пътуват още двама души от Арсенала — ще служат за стюарди и ще те държат под око. Стандартна процедура за действие, нали знаеш. Защита на вложенията.
— Само двама агенти ли се предвижда да летят с нас? Сигурен ли си?
— Да.
— И екипажът на самолета, разбира се.
— Да.
Анди погледна през прозореца. Намираха се по средата на обратния път. Сега идваше критичната част, а главата вече така силно го болеше, че се страхуваше да не забрави нещо. Ако го направи, цялата картонена кула ще рухне.
Чарли, помисли си той и се напрегна да издържи.
— Хаваите са далече от Вирджиния, капитан Холистър. Ще каца ли самолетът да зарежда с гориво?
— Да.
— Знаеш ли къде?
— Не — отвърна ведро Кап, а на Анди му идеше да го цапне по окото.
— Когато говориш с… — Как му беше името? Той неистово зарови из уморения си, наранен мозък и си го спомни. — Когато говориш с Пък, разбери къде ще зарежда самолетът.
— Да, добре.
— Просто го вмъкни естествено в разговора.
— Да, ще разбера къде смята да зарежда, като го вмъкна естествено в нашия разговор — той погледна към Анди със замислен, замечтан поглед и Анди се зачуди дали този човек е дал заповедта за убийството на Вики. Изпита внезапен порив да го накара да даде газ и да се насочи към приближаващата се мостова подпора. Само да не беше Чарли. Чарли! — натякна съзнанието му. Продължавай заради Чарли. — Казах ли ти, че Пък сече топката? — с нежност попита Кап.
— Да. — Мисли! Мисли, дявол да го вземе! Най-вероятно ще е някъде близо до Чикаго или Лос Анджелес. Но не на гражданско летище като О’Хеър или Ел Ей Интернешънъл. Самолетът ще зареди във военновъздушна база. Това само по себе си не е пречка за неговия накъсан план — едно от малкото неща, които не бяха пречка, — стига предварително да научи къде.
— Трябва да тръгнем в три следобед — нареди Анди.
— Три.
— Ти ще се погрижиш този Джон Рейнбърд да бъде някъде другаде.
— Да го пратя някъде ли? — попита Кап с надежда и Анди с потръпване разбра, че Кап го е страх от Рейнбърд… доста силно го е страх.
— Да. Няма значение къде.
— Сан Диего?
— Добре.
Сега. Последен ход. Трябва да го направи и толкова; високо отпред зелена светлоотражателна табела показваше разклонението за Лонгмънт. Анди бръкна в джоба на панталона си и извади сгънато листче. За момента го задържа в скута си, стиснал го с два пръста.
— Ще кажеш на двамата от Арсенала, които идват с нас до Хаваите, да ни чакат във военновъздушната база. Те трябва да ни посрещнат на Андрюс. Ние с теб ще отидем дотам така, както сме сега.
— Да.
Анди си пое дълбоко дъх.
— Но дъщеря ми ще бъде с нас.
— Тя ли? — За първи път Кап показа истинско вълнение. — Тя? Но тя е опасна! Тя не може… ние не можем…
— Тя не беше опасна, докато твоите хора не започнаха да си играят с нея — грубо му викна Анди. — Сега идва с нас и ти повече няма да ми противоречиш, ясно ли ти е?
Този път колата кривна по-определено и Кап простена.
— Тя идва с нас — съгласи се той. — Повече няма да ти противореча. Боли. Боли.
Но не толкова, колкото ме боли мен!
Сега гласът му сякаш идваше от много далече, през просмуканата с кръв мрежа от болка, която все по-
