силно се стягаше около мозъка му.
— Ще й дадеш това — поръча Анди и подаде на Кап сгънатата бележка. — Дай й го днес, но внимателно, така че никой нищо да не заподозре.
Кап пъхна бележката във вътрешния си джоб. Вече се приближаваха до Арсенала; от лявата им страна се нижеше двойната електрифицирана ограда. Край тях проблясваха, горе-долу на всеки петдесет метра, предупредителни знаци.
— Повтори основните точки — заповяда Анди.
Кап заговори бързо и сбито — като човек, трениран да запаметява още в младежките си години във Военната академия:
— Ще ти уредя да тръгнеш за Хаваите с военен транспортен самолет в сряда вместо в събота. Аз идвам с тебе; дъщеря ти също ще ни придружава. Двамата агенти на Арсенала ще ни посрещнат на Андрюс. Аз ще разбера от Пък къде зарежда самолетът. Ще го направя, като му се обадя, за да променя датата на полета. Трябва да дам бележка на дъщеря ти. Ще й я дам, след като свърша разговора си с Пък, и ще го направя по начин, който да не събуди никакви нередни подозрения. И ще уредя Джон Рейнбърд да е в Сан Диего следващата сряда. Мисля, че това е в общи линии.
— Да. Това е.
Анди се облегна назад и затвори очи. Из главата му, подобно на духани от силен вятър сламки, безцелно прелитаха разбъркани фрагменти от минало и настояще. Дали наистина има някакъв шанс да успее, или само осигурява смъртта и на двама им? Те вече знаеха какво може да прави Чарли; би трябвало да имат непосредствен опит. Ако нещо потръгне не както трябва, ще завършат пътуването си в товарното отделение на този военен самолет. В два ковчега.
Кап спря на пропуска, свали прозореца и подаде пластмасова карта, която мъжът на пост плъзна в компютърен терминал.
— Продължавайте, сър — каза той.
Кап продължи.
— Последно, капитан Холистър. Ти ще забравиш всичко за нашия разговор. Ще извършиш всяко едно от нещата, които обсъдихме, съвършено спонтанно. Няма да ги споделяш с никого.
— Добре.
Анди кимна. Не беше добре, но трябваше да свърши работа. Рискът за пораждане на ехо у Кап беше извънредно голям, защото бе принуден да го тласка ужасно силно, както и да му дава инструкции, напълно противоречащи на волята му. Той имаше възможността да доведе всичко до благополучен край заради положението си тук. Но можеше и да не успее. Ала в момента Анди беше твърде уморен и с прекалено силно главоболие, за да го е грижа особено.
Той едва смогна да излезе от колата: Кап трябваше да го хване за ръката, за да го подкрепи. Неясно осъзна, че ситният, студен дъждец приятно освежава лицето му.
Двамата мъже от бискейна го гледаха с израз на студено отвращение. Единият беше Дон Джулс. Джулс носеше синя фанелка с надпис „Олимпийски гуляйджийски отбор на САЩ“.
Хубаво погледайте наркоманизирания дебелак, помисли си уморено Анди. Отново беше готов да заплаче и дъхът започна да запира в гърлото му. Хубаво го погледайте сега, защото, ако този път дебелакът се измъкне, той възнамерява да изтрие от лицето на земята цялата тази загнила помийна яма.
— Хайде, хайде — потупа го по рамото Кап с покровителствено и повърхностно съчувствие.
Ти само си свърши работата, помисли си Анди, като сдържаше сълзите си: няма пак да плаче пред тях, пред никого вече. Само си свърши работата, кучи сине.
6
Олюлявайки се, Анди стигна до леглото в апартамента си, без да знае как, и заспа. Следващите шест часа лежа като мъртъв, докато през микроскопичното спукване в мозъка му се процеждаше кръв и известно количество мозъчни клетки побеляваха и умираха.
Когато се събуди, беше десет часът вечерта. Главоболието още вилнееше. Ръцете му посегнаха към лицето. Безчувствените места — под лявото око, на лявата скула и едно точно под челюстта — бяха отново там. Този път по-големи.
„Няма да мога да тласкам още дълго, без да се убия“ — помисли си той и знаеше, че е така. Но ще издържи достатъчно дълго, за да види делото си завършено, да даде на Чарли нейния шанс, ако му е възможно. Някак си ще издържи дотолкова.
Той отиде в банята и изпи чаша вода. После пак си легна и след много време сънят се завърна. Последната му мисъл, преди да заспи, беше, че Чарли вече трябва да е прочела бележката му.
7
Кап Холистър изкара страшно натоварен ден след завръщането си от погребението на Хърм Пайнчът. Едва се настани в кабинета си, и секретарката му донесе вътрешноведомствена бележка с надпис „спешно“. От Пат Хокстетър. Кап й каза да го свърже по телефона с Вик Пъкъридж и се облегна, за да прочете бележката. Трябва по-често да излизам, помисли си той; това освежава мозъка. По пътя за насам му бе хрумнало, че действително няма никакъв смисъл да чака цяла седмица, за да изпрати Макджий в Мауи; още в сряда щеше да е къде по-добре.
После бележката грабна цялото му внимание.
Тя беше на километри от обичайния хладен и доста бароков стил на Хокстетър: всъщност бе написана в почти истерична, яростна проза и Кап се усмихна при мисълта, че хлапето, изглежда, наистина му бе изкарало акъла. И то здравата.
Всичко се свеждаше до факта, че Чарли се бе запънала. Случило се бе по-скоро, отколкото бяха очаквали, и нищо повече. Може би — не, вероятно — дори по-скоро, отколкото бе очаквал и Рейнбърд. Е, ще оставят нещата да поотлежат някой и друг ден и тогава… тогава…
Нишката на мисълта му се прекъсна. Очите му приеха блуждаещ, леко изненадан израз. В мислите си видя как един стик за голф — петица, с метална глава — изсвистява и здравата удря топка „Сполдинг“. Чу онзи тих, свирещ звук фиууу. След това топката излетя високо, бялвайки се в синьото небе. Но тя сечеше… сечеше…
Челото му се проясни. За какво бе мислил? Нямаше навика да се отплесва по този начин. Чарли се бе запънала — да, това беше. Е, добре. Не е нещо чак толкова страшно. Ще я оставят за малко на мира, до края на седмицата може би, и тогава ще използват Рейнбърд. Тя ще се съгласи доста да им попали, за да го предпази от неприятности.
Ръката му се пъхна в джоба и напипа сгънатото листче. В съзнанието му отново прозвуча тихия свирещ звук на стика за голф: той сякаш отекна в кабинета. Но вече не беше „фиууу“, а някакво тихо „ссссс“, почти като… съскане на змия. Противно. Винаги бе намирал змиите за противни още от най-ранно детство.
С усилие изтика от главата си всички тези глупости за змии и стикове за голф. Май погребението го беше разстроило повече, отколкото си даваше сметка.
Секретарската уредба изжужа и момичето му съобщи, че Пък е на линия едно. Кап вдигна телефона и след няколко празни приказки попита Пък дали ще го затрудни, ако решат да изтеглят пътуването до Мауи от събота за сряда. Пък провери и заяви, че не вижда абсолютно никакъв проблем.
— Да кажем, около три следобед?
— Дадено — съгласи се Пък. — Само не го издърпвай по-рано, да не попаднем в навалицата. Това място започва да става по-лошо от магистрала в натоварените часове.
— Няма, окончателно е — обеща Кап. — Но има още нещо: и аз идвам. Няма да се раздрънкаш, нали?
Пък избухна в сърдечен, баритонов смях.
— Малко слънце, забавления и полички от листа, а?
— Защо не? — възкликна Кап. — Придружавам ценен товар. Смятам, че мога да го докажа и пред сенатска комисия, ако се наложи. Пък и не съм ползвал истинска отпуска от 1973-а. А пустите му араби с техния петрол и тогава ми изпортиха последната седмица.
