(разбирай „сигурно“) избухлив материал като Чарли Макджий. И Кап ще иска не просто влагане на капитали, като се яви на онова закрито заседание — от устните му ще се отрони най-страшната и тайнствена от всички бюрократични фрази: дългосрочно влагане на капитали. А на заден план, непроизнесен, но възможен, ще стои изводът за евгениката. Рейнбърд предполагаше, че накрая Кап ще намери за невъзможно да избегне присъствието на група сенатори тук, долу, които да гледат изпълненията на Чарли. Може би ще им позволи да водят децата си, помисли си Рейнбърд, докато миеше. По-интересно е от тренираните делфини в „Света на морето“.
Кап знае, че има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Защо тогава е слизал снощи при нея? Защо клати лодката?
Рейнбърд изстиска парцала и загледа как мръсната вода изтича обратно в кофата. Той хвърли поглед през отворената кухненска врата към затворената врата на спалнята. Чарли го бе затворила отвън и това не му харесваше.
Правеше го много, много нервен.
14
В тази вечер, понеделник, в началото на октомври, откъм юг нахлу умерено силен вятър и развя дрипави черни облаци пред пълната луна, която се излежаваше като бременна жена точно над хоризонта. Първите листа с лек шум падаха върху спретнато подстриганата трева по земите на Арсенала, за да бъдат събрани на сутринта от неуморимата армия на градинарите. Някои с въртене падаха над езерцето с патиците, където се понасяха като малки лодки. Във Вирджиния пак бе настъпила есен.
В своето жилище Анди гледаше телевизия и все още се съвземаше от главоболието. Безчувствените петна по лицето му намаляха по размери, но не изчезнаха. Можеше само да се надява, че ще бъде готов до сряда следобед. Ако всичко потръгне, както го бе планирал, ще има възможност да задържи количеството на наложителните тласъци до крайния минимум. Ако Чарли е получила бележката му и успее да дойде в конюшнята… тогава тя ще стане неговият тласък, неговият лост, неговото оръжие. Кой ще спори с него, когато разполага със сила, равностойна на атомно оръжие?
Кап си беше вкъщи в Лонгмънт Хилс. Както и вечерта, когато Рейнбърд му беше на гости, той пиеше бренди и от стереото се лееше тиха музика. Тази вечер — Шопен. Кап седеше на дивана. Срещу него, облегната под две копия на Ван Гог, се намираше старата му и издраскана чанта за голф. Той я донесе от мазето, където се бяха струпали купища спортни принадлежности през дванайсетте години, в които живя тук с Джорджия, докато не се намираше със задача някъде другаде по света. Донесе чантата за голф в хола, защото напоследък, изглежда, не можеше да изкара голфа от ума си. Голфа и змиите.
Донесе чантата за голф с намерение да извади всички стикове и да ги огледа, да ги докосне, да провери дали това няма да успокои мислите му, но един от стиковете започна да прилича на… е, звучи невероятно (абсурдно всъщност), но един от стиковете сякаш помръдна. Като че ли изобщо не беше стик за голф, а змия, отровна змия, изпълзяла там вътре…
Кап пусна чантата до стената и избяга. Половин чаша бренди успокои треперещите му ръце. Когато чашата свърши, той беше в състояние да си внуши, че те не са треперили изобщо.
Започна на вдига чашата към устата си и замръзна. Ето го пак! Движение… или само зрителна измама?
Зрителна измама, разбира се. В проклетата му чанта за голф няма никакви змии. Само стикове, които не е използвал достатъчно напоследък. Все е прекалено зает. А беше доста добър играч навремето. Не като Никълъс или Том Уотсън, по дяволите, не, но можеше да държи посоката. А не винаги да сече като Пък. Кап не обичаше да сече топката, защото тогава тя се търкулва извън игрището, във високата трева, а там понякога има…
Вземи се в ръце. Просто се вземи в ръце. Ти капитанът ли си все още, или не?
Ръцете му отново трепереха. Как започна всичко? Какво, за Бога, го предизвика? Понякога му се струваше, че има обяснение, някакво съвсем логично обяснение — нещо, което някой е казал и той просто… не може… да си го спомни. Но друг път
(като сега Господи като сега)
се чувстваше на ръба на нервното разстройство. Чувстваше се, като че ли тези чужди мисли, от които не можеше да се отърве, разкъсват мозъка му като топъл крем карамел.
(ти капитанът ли си или не?)
Кап хвърли внезапно чашата си в огнището и тя изгърмя като бомба. От свитото му гърло се изплъзна задавено изхлипване — като нещо развалено, което на всяка цена трябва да бъде изхвърлено. Тогава той се застави да прекоси стаята (движеше се като на кокили, с пиянско залитане), сграбчи презрамката на чантата си за голф (май нещо пак мърдаше и се местеше там вътре… месссссти се … и съссска) и я преметна през рамо. Помъкна я към потъналата в сенки пещера на мазето, събрал цялата си смелост, с избили по челото огромни бистри капки пот. Лицето му беше вкаменено в гримаса на страх и нерешителност.
„Там няма нищо друго, освен стикове за голф, там няма нищо друго, освен стикове за голф“ — припяваше неспирно съзнанието му и той на всяка крачка очакваше от чантата да изпълзи нещо дълго и кафяво, с топчести черни очи и малки, остри, изпускащи отрова зъби и да ги забие като две носещи смърт игли във врата му.
Когато се върна в хола, Кап се почувства много по-добре. Ако се изключеше натрапчивото главоболие, той се чувстваше много по-добре.
Пак можеше да мисли свързано.
Почти.
Той се напи.
И на сутринта се чувстваше по-добре.
За малко.
15
Рейнбърд прекара тази ветровита вечер в събиране на информация. Обезпокоителна информация. Първо отиде да говори с Нири, човека, стоял пред монитора предишната вечер, когато Кап бе посетил Чарли.
— Искам да видя записите — каза Рейнбърд.
Нири не се впусна в спорове. Той настани Рейнбърд в малка кабинка в залата, с лентите от неделята и едно видео „Сони“, комплектовано с устройство за увеличаване и стопиране на кадрите. Радваше се да се отърве от него и само се молеше да не се върне да иска още нещо. Момиченцето му стигаше. А Рейнбърд, противен като влечуго, го плашеше дори повече.
Лентите бяха тричасови, номерирани от 0000 до 0300 и така нататък. Рейнбърд намери тази с Кап и я изгледа четири пъти, помръдвайки само за да я пренавие до мястото, където Кап казва: „Е, аз ще тръгвам. Но ще наминавам, Чарли. И не се тревожи.“
Но на тази лента имаше много неща, които тревожеха индианеца.
Не му хареса видът на Кап. Той сякаш бе остарял; от време на време, докато говореше с Чарли, загубваше нишката на мисълта си като човек, започнал да изкуфява. Очите му имаха отчужден, замаян израз, който обезпокоително напомняше на Рейнбърд за нервно разстройство, настъпващо след участие в много битки, уместно наречено веднъж от един негов боен другар „диарично размекване на мозъка“.
„Смятам, че ще успея да уредя всичко до… сряда. Да, до сряда със сигурност.“
Защо, в името на Бога, беше казал това?
Създаването на такава надежда в съзнанието на детето бе най-сигурният начин според Рейнбърд за изтръгване от корен на всякаква възможност за по-нататъшни опити. Очевидното заключение бе, че Кап играе някакви свои игрички — прави интрига по най-добрите традиции на Арсенала.
Но Рейнбърд не го вярваше. Кап не приличаше на човек, зает с интрига. Той изглеждаше дълбоко разстроен. Онази реплика, например, за това как бащата на Чарли играел голф, беше паднала направо от небето. Нямаше връзка с нищо, за което бяха говорили преди, и с нищо казано после. Рейнбърд се опита да
