След като научи за Рейнбърд, първата му мисъл беше надежда да го срещне: такова огромно удоволствие би му доставило тласването на човека, стрелял по Чарли с упойващата стреличка, а след това и успял да я измами по един дори още по ужасен начин; да го накара да допре пистолета до слепоочието си и да натисне спусъка. Но вече не искаше да среща Рейнбърд. Не искаше никакви изненади. Безчувствените петънца по лицето му се бяха свили до размера на убодено от карфица, но все още си стояха там — едно напомняне, че ако му се наложи да прекали с тласъка, най-вероятно ще се убие.
Той искаше само всичко да мине гладко.
Малкото му вещи за съжаление бяха прибрани прекалено бързо и той остана без никаква друга работа, освен да седи и да чака. Мисълта, че скоро пак ще види дъщеря си, беше като малко топло въгленче в съзнанието му.
На него също един часът му се струваше на цяла ера разстояние.
3
Тази нощ Рейнбърд не спа изобщо. Той се върна от Вашингтон почти в пет и половина сутринта, прибра кадилака си в гаража, седна пред кухненската маса и започна да пие кафе след кафе. Чакаше обаждане от Андрюс и докато то не дойдеше, не би могъл да се отпусне. Теоретично все още бе възможно Кап да е открил стореното с компютъра. Макджий хубавичко беше оплел Кап Холистър, но това не означаваше, че трябва да го подценява.
Около шест и четирийсет и пет телефонът иззвъня. Рейнбърд остави чашата си с кафе, надигна се, отиде в хола и вдигна слушалката.
— Рейнбърд.
— Рейнбърд? Обажда се Дик Фолсъм от Андрюс. Адютантът на майор Пъкъридж.
— Ти ме събуди бе, човек — оплака се Рейнбърд. — Надявам се да хванеш раци, големи като кошове за портокали. Това е старо индианско проклятие.
— Анулиран си — съобщи Фолсъм. — Предполагам, че знаеш.
— Да, самият Кап ми се обади снощи.
— Извинявай. Такава е стандартната процедура, какво да се прави.
— Е, приключихме със стандартната процедура. Мога ли вече да се върна в леглото?
— Да. Завиждам ти.
Рейнбърд се изсмя насила и затвори. Той се върна в кухнята, взе си чашата с кафе, отиде до прозореца и без да вижда, погледна навън.
В главата му сънливо се носеше Молитвата за мъртвите.
4
Тази сутрин Кап не се появи в кабинета си почти до десет и половина, час и половина по-късно от обикновено. Преди да тръгне от къщи, той претърси малката си вега отгоре-додолу. През нощта в него бе назряла увереността, че колата гъмжи от змии. Претърсването му отне двайсет минути — имаше нужда да се увери, че няма никакви гърмящи змии или медноглавки33 (или дори нещо още по-зловещо и екзотично), свили се в мрака на багажника, задрямали върху чезнещата топлина на двигателя или завити на кълбо в жабката. Кап натисна бутона на жабката с дръжката на метличката в нежеланието си да бъде твърде близо, в случай че навън изскочи някакъв съскащ ужас, и когато от квадратната дупка в таблото изпадна една карта на Вирджиния, едва се сдържа да не изпищи.
След това, на половината път към комплекса на Арсенала, той мина край едно игрище за голф и спря на банкета да погледа с някаква унесена съсредоточеност как играчите преодоляват осмата и деветата цел. Всеки път, когато някой от тях отсечеше топката и тя излезеше от игрището, Кап едва успяваше да потисне импулса си да слезе от колата и да им извика да се пазят от змиите в тревата.
Най-накрая от унеса му го извади един огромен камион с рева на мощния си клаксон (беше спрял с левите си гуми върху настилката) и той продължи.
Секретарката му го посрещна с купчина телекси от нощта, които Кап просто взе, без да си направи труда са ги прелисти, за да види дали няма нещо толкова спешно, че да изисква мигновено внимание. Момичето зад бюрото изреждаше насъбралите се молби и съобщения, когато изведнъж любопитно вдигна поглед към Кап. Той не Й обръщаше абсолютно никакво внимание. Гледаше втренчено към широкото горно чекмедже на бюрото Й с изумен вид.
— Извинете. — Тя все още твърде силно съзнаваше, че е новото момиче и дори след всичките тези месеци само замества някого, с когото Кап е бил близък. И с когото може и да е спял, си мислеше тя понякога.
— Хмммм? — Той най-после отклони поглед към нея. Но очите му останаха пусти. И някак ужасяващи… все едно да гледаш в затворените с капаци прозорци на обитавана от духове къща.
Тя се поколеба, но се реши.
— Кап, добре ли се чувствате? Изглеждате… мм, малко блед.
— Добре се чувствам — отвърна той и за миг се превърна в старото си „аз“, като разсея някои от подозренията й. Раменете му се изпънаха, главата му се изправи и пустотата изчезна от очите му. — Всеки, който отива на Хаваите, трябва да се чувства добре, прав ли съм?
— На Хаваите ли? — усъмни се Глория. Това беше новост за нея.
— Тези сега не са важни — Кап взе бланките със съобщенията и вътрешноведомствените бележки и ги струпа върху телексите. — Ще ги прегледам по-късно. Нещо ново за някой от двамата Макджий?
— Една дреболия. Тъкмо бях стигнала до нея. Майк Келахър казва, че тя помолила да отиде днес следобед до конюшнята и да види един кон…
— Да, чудесно — вметна Кап.
— … и малко по-късно пак се обадила, че иска да излезе в един без четвърт.
— Добре, чудесно.
— Мистър Рейнбърд ли ще я изведе?
— Рейнбърд е на път за Сан Диего — съобщи Кап с несъмнено задоволство. — Ще изпратя човек да я заведе.
— Добре. Искате ли да видите… — тя млъкна.
Погледът на Кап се беше изместил от нея и той пак се бе вторачил в широкото чекмедже. То беше леко отворено. Винаги стоеше така, по правило. Вътре имаше пистолет. Глория бе добър стрелец, точно както и Рейчъл преди нея.
— Кап, сигурен ли сте, че всичко е наред?
— Трябва да го държиш затворено. Те обичат тъмните места. Обичат да пропълзяват вътре и да се скриват.
— Те ли? — предпазливо попита Глория.
— Змиите — уточни Кап и измарширува в кабинета си.
5
Той седеше зад бюрото, разхвърлял купчината от телекси и съобщения пред себе си. Те бяха забравени. Всичко беше забравено сега освен змиите, стиковете за голф и намеренията му за един без четвърт. Той ще слезе долу да види Анди Макджий. Чувстваше силна увереност, че Анди ще му каже какво да прави по-нататък. Чувстваше силна увереност, че Анди ще направи всичко както трябва.
След един без четвърт този следобед целият му живот представляваше огромна фуния от мрак.
Той нямаше нищо против. Изпитваше дори облекчение.
6
В десет без четвърт Джон Рейнбърд се вмъкна в малката стаичка с мониторите, близо до жилището на Чарли. Луис Трантър, огромен дебелак, едва побиращ се на стола, наблюдаваше мониторите. Електронният
