престане да съществува. Той не чувстваше никаква преданост към Арсенала и никога не бе чувствал. Сам си беше господар, осакатен воин на съдбата, меднокож ангел на смъртта, и положението му тук не струваше за него и колкото една фъшкия. Не Арсенала притежаваше неговата вярност.
А Чарли.
Те двамата имаха насрочена среща. Той ще я погледне в очите и тя ще погледне в неговите… и нищо чудно да пристъпят заедно отвъд пламъците. Фактът, че може да спаси света от някакъв почти невъобразим апокалипсис, като я убие, също не играеше роля в неговите сметки. Той не дължеше на света повече преданост, отколкото на Арсенала. Светът, не по-малко от Арсенала, го бе изкоренил от едно затворено общество, което единствено би могло да спаси душата му… или да го превърне в безвредния безгръбначен индианец Джо, зареждащ коли на някоя бензиностанция или продаващ имитации на кукли качина32 на някоя крайпътна сергийка по магистралата между Флагстаф и Финикс.
Но Чарли, Чарли!
От онази безкрайна вечер в мрака на късото съединение те бяха вкопчени в един дълъг валс на смъртта. Подозренията му от ранната утрин във Вашингтон, когато ликвидира Уонлес, се превърнаха в неопровержима увереност: момиченцето е негово. Но това ще бъде акт на любов, а не на разрушение, защото и обратното почти със сигурност е вярно.
Той нямаше нищо против. В много отношения му се искаше да умре. А да умре от нейната ръка, в нейните пламъци, щеше да бъде акт на разкаяние… а може би и на опрощение.
Събере ли се веднъж с баща си, тя ще се превърне в заредена пушка… не, в заредена огнехвъргачка.
Той ще я наблюдава и ще им позволи да се срещнат. Какво ли ще стане тогава? Кой би могъл да знае?
И няма ли едно такова знание да му развали удоволствието?
19
Тази вечер Рейнбърд отиде във Вашингтон и намери един гладен адвокат, който работеше до късно. Той му даде триста долара в дребни банкноти и сложи малкото си дела в ред, за да бъде готов за следващия ден.
ПОДПАЛВАЧКАТА
1
В сряда Чарли Макджий стана в шест часа сутринта, свали си нощницата и се пъхна под душа. Тя се изкъпа, след което пусна само студената вода и остана трепереща под струята още цяла минута. Избърса се и старателно се облече — памучни гащички, копринено комбинизонче, тъмносини три-четвърти чорапки, дънковото си костюмче. Завърши, като обу старите си удобни мокасини.
Тя смяташе, че няма да успее изобщо да заспи миналата нощ, както бе изпълнена със страх и вълнение. Но заспа. И сънува до безкрайност не Некромант и бягството му през гората, а майка си. Това беше странно, защото тя вече не мислеше за майка си така често, както по-рано; от време на време образът Й се появяваше замъглен и далечен в паметта Й, като избеляла снимка. Но в сънищата Й от предишната нощ лицето на майка Й — смеещи се очи, топлите Й плътни устни — беше толкова ясно, сякаш Чарли го бе гледала до вчера.
Сега, облечена и готова за деня, с лице, изчистено от неестествените бръчици на напрегнатост, тя изглеждаше спокойна. На стената до вратата за кухнята, точно под ключа за осветлението, бяха монтирани в плочка от излъскан хром бутон за повикване и решетка за разговаряне. Тя натисна бутона.
— Да, Чарли?
Познаваше притежателя на гласа само като Майк. В седем часа — след около половин час — Майк си тръгваше и идваше Луис.
— Искам този следобед да отида до конюшнята и да видя Некромант. Ще кажеш ли на някого?
— Ще оставя бележка за доктор Хокстетър, Чарли.
— Благодаря. — Тя замълча за миг. Започваш да разпознаваш гласовете им. Майк, Луис, Гари. В съзнанието ти изникват образи за външния им вид според твоята представа, както си представяш и дисководещите по радиото. Започваш да ги харесваш. Тя изведнъж осъзна, че почти със сигурност никога повече няма пак да разговаря с Майк.
— Има ли още нещо, Чарли?
— Не, Майк. Приятен… Приятно прекарване.
— Оо, благодаря, Чарли — рече Майк, изненадан и доволен. — И на тебе.
Тя включи телевизора на програмата, която всяка сутрин предаваше серийки от „Моряка Попeй“. Той тъкмо вдишваше спанак през лулата си и се подготвяше да извади душата на Блуто. Един часът изглеждаше на цяла ера разстояние.
Ами ако доктор Хокстетър Й откаже?
На телевизионния екран показваха разрез от мускулите на Попeй. Във всеки от тях имаше около шестнайсет турбодвигатели.
Най-добре ще е да не ми отказва. Най-добре. Защото отивам. Така или иначе, отивам.
2
Почивката на Анди не беше лека и ползотворна като на дъщеря му. Той се мята и въртя, задрямва от време на време, после се сепва от дрямката точно щом започнеше да се задълбочава, защото до съзнанието му се докосваше някакъв кошмар с ужасно начало. Единственото, което си спомняше, беше как Чарли се олюлява по пътеката между клетките в конюшнята с изчезнала глава, а от врата Й вместо кръв бликат синьочервени пламъци.
Бе възнамерявал да остане в леглото до седем часа, но щом цифрите на електронния часовник до леглото показаха 6:15, не можа да се сдържи повече. Провеси крака и се запъти към душа.
Снощи, точно след девет, бе влязъл бившият асистент на Пайнчът, доктор Нътър, с отчислителните документи на Анди. Нътър, висок оплешивяващ мъж към края на петдесетте, беше бъбрив и доброжелателен. „Съжалявам, че ни напускаш; надявам се на Хаваите да ти хареса; иска ми се и аз да дойда, ха-ха; моля те, подпиши това.“
Листът, на който Нътър го караше да се подпише, представляваше списък на малкото му лични вещи (включително и връзката с ключовете му, забеляза жегнат от носталгия Анди). От него се очакваше да ги прегледа и на Хаваите да подпише друг лист, на който ще пише, че действително са му били върнати. Искаха от него да подпише документ, засягащ личните му вещи, след като бяха убили жена му, бяха ги преследвали с Чарли през половината страна и накрая ги бяха отвлекли и затворили; това се видя на Анди зловещо забавно, в стил Кафка. „Аз определено не бих желал да загубя нито един от тези ключове — помисли си той, драсвайки подписа си, — може някой от тях да ми потрябва, за да си отворя бутилка с газирана вода, нали така, хора?“
Имаше и копие на програмата за сряда, старателно подписано от Кап в долния ъгъл на страницата. Тръгването беше определено за дванайсет и половина — Кап ще вземе Анди от жилището му. Двамата ще продължат към източния пропуск, като минат покрай паркинг С, откъдето ще вземат две коли да ги съпровождат. После ще карат до Андрюс и ще се качат на борда на самолета към петнайсет часа. Предвидено беше едно кацане за зареждане — на военновъздушната база Дърбан, близо до Чикаго.
„Добре — помисли си Анди. — Чудесно.“
Той се облече и започна да снове из апартамента, като подреждаше дрехите си, принадлежностите за бръснене, обувките и чехлите. Те го бяха снабдили с два куфара „Самсънит“. Не забравяше да прави всичко бавно, движейки се с внимателната концентрация на наркоман.
